Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Не, Джо. Повярвай ми, кейковете от магазините никога не могат да се сравняват с домашните — въздъхнах аз. — Лицето на Джо Кахил помръкна, но след малко той се усмихна, макар че очите му си останаха тъмни. — Е, може би сега вече е настъпил моментът да си поговорим съвсем честно.

— Защо, по дяволите, дойде тук? За какво е всичко това? Или просто ти се е приискало да си побъбриш с добрия стар чичо Джо? Ще ми разкриеш ли какво всъщност става? Нищо не разбирам. Не ми казваш всичко.

Върнах се обратно в стаята.

— Джо, повярвай ми, че всичко се върти само около Вълка. Виждаш ли, смятам, че вие двамата с твоя стар партньор можете много да ни помогнете, дори да не сте се срещали с Вълка. А и не съм сигурен в последното.

Кахил разпери ръце, но този път имаше доста смутен вид.

— Алекс, това вече граничи с лудост. Имам чувството, че се въртим в някакъв омагьосан кръг. Вече съм твърде стар и уморен за подобни игрички.

— Да, последните седмици бяха тежки за всички ни. Наоколо стават много откачени неща. Не знаеш и половината от тях.

Но вече ми бе писнало от празните приказки на стария „чичо“ Джо и му показах една фотография.

— Разгледай я внимателно. Това е жената, която уби директора на ЦРУ Томас Уиър в кабинета на Бърнс в Хувър Билдинг.

Кахил поклати глава:

— Добре. И какво?

— Името й е Ники Уилямс. Бивша служителка от армията. За кратко се е подвизавала в редиците на наемниците. Снайперистка, при това много добра. В досието й са описани договори за десетки частни поръчки. Досещам се какво се каниш да ми кажеш Джо. И така… — Джо ме гледаше, без да трепне. Мълчеше. — В миналото тя е работила за теб и за твоя партньор Корки Ханкок. Вашите шефове от ЦРУ си обменят доста досиета с нашите началници във ФБР, Джо. Нали разбираш, настъпи нова ера в сътрудничеството между службите? Така че ето нещо наистина неочаквано — смятам, че ти си я наел да убие Томас Уиър . Възможно е това да е станало чрез посредничеството на полковник Джефри Шейфър, но си бил замесен. Мисля, че ти работиш за Вълка. Може би винаги си работил — може би това също е било част от сделката, която е сключил с вас.

— Ти си луд! И много грешиш! — Джо Кахил рязко стана и с един гневен замах помете от панталона си трохите от кейка. — Знаеш ли какво? Мисля, че ще е най-добре веднага да си тръгнеш оттук. Съжалявам, че те поканих в къщата си. Нашият малък разговор приключи.

— О, не, Джо — възразих аз, — всъщност едва сега започва.

Обадих се от мобилния си телефон. След броени минути цялото имение се оказа претъпкано с агенти от Лангли и Куонтико. Веднага арестуваха Джо Кахил. Закопчаха му белезниците и го измъкнаха от хубавата му, доскоро тънеща в блажено спокойствие, къщичка в глухата провинция.

Бяхме попаднали на следа, при това на много важна следа.

Джо Кахил бе преместен в една от обезопасените къщи на ЦРУ, намираща се някъде в Алигените. Както околният терен, така и самата къща отдалеч изглеждаха съвсем обикновени — двуетажна каменна селска постройка, заобиколена от асми, храсти и овощни дръвчета. Входната врата едва се забелязваше сред избуялите глицинии. Но този иначе толкова добре обезопасен дом никак не се оказа безопасен за чичо Джо.

Веднага след докарването му бившият агент беше завързан за стола, със запушена уста, след което бе оставен сам за няколко часа в една тясна стаичка.

За да си помисли и за бъдещето, и за миналото.

Пристигна лекарят, изпратен от ЦРУ — висок, пълен мъж, вероятно наближаващ четиридесетте, с леко грубовата външност. Името му беше Джей О’Конъл. Той ни увери, че донесеният от него серум на истината, при все че още разработван в експериментален стадий, бил одобрен за прилагане върху Кахил. Освен това О’Конъл ни обясни, че други варианти от този препарат вече били използвани върху терористите, задържани в затворите в различните части на света.

— Това всъщност е барбитурат, като натриевия амитал и бревитала — добави той. — След приемането му субектът внезапно ще почувства леко опиянение и притъпяване на сетивата. И малко по-късно вече няма да бъде способен да се владее, когато му се задават смущаващи и провокационни въпроси. Или поне така се надяваме. Все пак може да се очакват разнообразни реакции при различните субекти. Ще видим какво ще стане с този тук. Той е по-възрастен, така че аз почти съм уверен, че ще успеем да го принудим да си развърже езика.

— А какво е най-лошото, което можем да очакваме? — попитах аз.