Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Няма веднага да се нахвърляме на Корки Ханкок. За начало ще го поставим под наблюдение. Ще се опитаме да узнаем дали е замесен в нещо подозрително. В момента е горе в планините на лов. Ще отскочим до дома му, не е зле да му хвърлим един поглед — заяви ми местният старши агент, един млад мъж на име Нед Ръст. — Да не забравяме, че Ханкок е много опитен стрелец. Мисля, че вече ви споменах за това.

Поехме нагоре сред хълмовете, където можеха да се видят невероятно просторни и големи къщи. Пред повечето от тях се ширеха добре поддържани морави, които изглеждаха неестествено зелени на фона на бледите околни възвишения.

— Напоследък в тази зона имаше доста лавини — обясни ми Нед Ръст, докато шофираше. Той беше истински извор на информация. — Могат да се видят дори диви коне. Или пък Брус Уилис например, заедно с Деми Мур, Аштън и децата. Но до къщата на Корки Ханкок има още път нагоре, който се вие край каменистото ждрело на реката. Много удобно място за усамотяване на някой пенсиониран агент, който никога не е имал семейство.

— Навярно Ханкок разполага с доста пари — подметнах аз.

Къщата наистина се оказа много голяма и красива, от която в три посоки се разкриваха чудесни гледки. Към нея бе пристроена плевня, по-голяма от дома, в който живеех. Отзад се разстилаха две просторни пасища за конете. Разбира се, нямаше и следа от Корки Ханкок — нали беше на лов.

Е, аз също.

През следващите няколко дни в Хейли не се случи нищо интересно. Само веднъж телефонирах на Уилям Кох — дежурния офицер в главната квартира. От ЦРУ изпратиха подкрепление — Бриджит Руни, една от техните експерти във Вашингтон. Най-после Корки Ханкок се завърна от своя ловен излет и ние се заехме да следим всяка негова стъпка. Статичното наблюдение бе поверено на оперативна група, изпратена за случая чак от Куонтико. Беше сформиран и мобилен екип, който следваше Ханкок навсякъде. В крайна сметка Вълка се укриваше някъде, с близо два милиарда долара в себе си. Чиста печалба!

Но може би най-после бяхме попаднали на следа: бивш агент от ЦРУ, който навремето го бе измъкнал от Русия. И вероятно всичко бе свързано с онова, което се бе случило някога между Вълка и Томас Уиър.

Грешката в Париж.

Само че през тази нощ не се случи нищо. Нито през следващата, нито през по-следващата…

В петък получих разрешение да отпътувам до Сиатъл, за да посетя сина си. Преди това, разбира се, позвъних на Кристин. Тя ме увери, че няма проблем и че малкият Алекс много ще се зарадва да ме види. Забелязах в разговорите ни напоследък, че напрежението бе изчезнало от гласа й. Понякога дори си припомнях какви бяха предишните ни отношения. Макар че не бях сигурен дали е за добро.

Пристигнах в нейната къща сутринта и както и при предишните ми посещения, останах удивен колко уютно и приятно бе всичко наоколо. Домът и дворът бяха отражение на самата Кристин: удобни и светли, с познатата спретнато боядисана в бяло ограда отпред, с белите парапети около каменните стъпала, водещи към входната врата. А розмаринът, мащерката и джодженът винаги бяха на почит в нейната градинка. С една дума — всичко си беше на мястото.

Щом позвъних, Кристин ми отвори вратата. Държеше Алекс в ръцете си. И колкото и да се стараех, не можех да не си помисля за това как биха могли да се развият нашите отношения, ако не бях ченге от отдел „Убийства“ и ако професионалните ми задължения като детектив не бяха оставили жестокия си отпечатък върху съдбите ни.

Учудих се, че я заварих в къщата, а тя със сигурност видя изненадата в погледа ми.

— Няма да те ухапя, Алекс! Прибрах малкия от детската градина, за да бъдеш с него — обясни ми тя. После ми подаде момчето в ръцете. Сега исках да мисля само за него и да забравя за всичко останало.

— Здравей, тати — изрече той и стеснително се усмихна. В началото винаги беше срамежлив. Аз също му се усмихнах. Една жена от Вашингтон ме наричаше „светец“, като не го казваше като комплимент. Е, съвсем не бях светец, но се бях научил да откривам добрата страна на нещата. За разлика от нея.

— Колко си пораснал — промълвих аз, неспособен да потисна изненадата си, а може би и гордостта, и възхищението от сина си. — На колко години си сега? На шест? Или на осем? Или пък на дванадесет? — попитах закачливо аз.

— На две, почти на три — отвърна той и се засмя на шегата ми. Винаги успяваше да ме измами за годините си или пък наистина си вярваше.

— Цяла сутрин ми говореше само за това как ще се видите днес, Алекс. Повтаряше ми, че днес било „Денят на тати“ — обясни ми Кристин. — Забавлявайте се и да си прекарате добре!