Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

После тя направи нещо, което доста ме изненада: наведе се към мен и ме целуна по бузата. Това ме срази. Може и да бях прекалено предпазлив, дори леко параноичен, обаче не бях имунизиран към ласки. Отначало Кейла Коулс, а сега пък и Кристин! Нима наистина изглеждам като човек, нуждаещ се от нежност? Сигурно това обясняваше всичко.

С малкия Алекс наистина си прекарахме много добре. Държах се тъй, сякаш Сиатъл бе нашият роден град и само за кратко съм отсъствал от него. Първо се поразходихме до Фримънт, където преди няколко години бях идвал да посетя един приятел, бивш колега, който се бе пенсионирал. Фримънт е много приятен квартал, с прекрасни стари къщи, с асми по терасите и мебелните магазини, със собствена атмосфера и стил.

Когато отидохме там, с малкия Алекс си поделихме една кифла с пълнеж от сладко от боровинки, която си купихме от пекарницата Тъчстоун. После, без да бързаме за някъде, продължихме с обиколката. Огледахме най-внимателно шестнадесет метровата статуя на Фримънт Рокет, извисяваща се пред един от тамошните магазини. След това купих на сина си едно пъстроцветно хвърчило, което пуснахме пробно да се рее високо във въздуха в парка край газовата централа, защото оттам се откриваше най-възхитителният изглед към езерото Юниън и центъра на Сиатъл.

Целият Сиатъл е пълен с паркове. Това е една от особеностите на този град, която най-много харесвам в него. Запитах се дали бих могъл да живея тук и дори започнах да си го представям съвсем живо, но по едно време се сепнах и се учудих колко силно ме вълнуват подобни мисли. Нима мислех всичко това, защото Кристин ме дари с онази бърза целувка на прага? Толкова ли бях зажаднял за женски ласки?

Разгледахме още много места. Не забравихме и градината със скулптурите. Особено ни се хареса голямата статуя на един трол, която ми напомни за плаката на кънтри певеца Джо Кокър, на който той стискаше в шепата си макет на фолксваген костенурка. А накрая дойде ред на позакъснелия обяд, изцяло вегетариански, разбира се: салата от печени зеленчуци, сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр.

— Животът е много приятен тук, нали така, приятелче? — подхвърлих аз, докато се наслаждавахме на храната. — Няма по-хубав град от този, момчето ми.

Алекс младши кимна в знак на съгласие, но после вдигна към мен широко отворените си невинни очи и ме попита:

— А кога ще се прибереш завинаги у дома, тате?

О, човече! Кога най-сетне ще се прибереш у дома?

Кристин ме бе помолила да доведа Алекс преди шест следобед и аз спазих обещанието си. Толкова съм отговорен, че понякога не мога да се понасям. Тя ни чакаше на верандата, в светлосиня рокля и обувки с токчета. Държа се безупречно, както и очаквах. Усмихна ми се топло, щом ни видя да се задаваме отдолу по улицата. Прегърна Алекс младши и го притисна плътно към себе си, когато той се затича към нея, викайки „мамо“.

— Явно добре си се позабавлявал — рече тя, когато погали нашето пораснало вече момче по главата. — Не се и съмнявах в това. Алекс, сега татко трябва да си ходи в неговата къща. Ще се върне обратно във Вашингтон, чак там, в окръг Колумбия. А двамата с теб ще отидем на вечеря у Тео.

Очите му плувнаха в сълзи.

— Не искам тати да си отива! — запротестира малкият.

— Знам, но трябва да тръгне, сладък мой. Татко трябва да ходи на работа. А сега го прегърни. Скоро отново ще ни посети.

— Ще дойда, разбира се, че ще дойда — обещах аз, докато се чудех кой е този Тео. — Винаги ще идвам да те виждам.

Алекс се хвърли в прегръдките ми. Хубаво ми беше да притискам крехкото му телце и не ми се искаше да го пусна. Обичам уханието, докосването му, усещането за забързаното туптене на малкото му сърчице. Но в същото време не исках да страда от раздялата, която разкъсваше душата ми.

— Пак ще дойда — обещах аз. — Колкото мога по-скоро. Само да не пораснеш прекалено голям, та да не мога да те позная.

Алекс само прошепна:

— Моля те, тате, не заминавай. Моля те, не си тръгвай.

Повтаряше го неуморно, отново и отново, докато седнах във взетата под наем кола и потеглих. Махах с ръка за сбогом на сина си, който се смаляваше все повече и повече, за да изчезне накрая съвсем от погледа ми, когато трябваше да завия зад ъгъла на улицата. Още усещах телцето му.

Не спирам да го усещам.

Малко преди осем същата вечер седях сам в оскъдно осветения бар към „Кингфиш Кафе“ на ъгъла на Деветнадесета улица и „Мърсър“ в Сиатъл. Потънал в мисли за моя най-малък син — макар че всъщност мислех едновременно за всичките си деца, — когато Джамила се появи на прага на ресторанта.