Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Беше с дълго черно кожено палто, с черна блуза и черна пола. Когато ме видя да седя сам в бара, ми се усмихна ослепително. Може би й се сторих също толкова хубав, колкото и тя на мен. Може би… При Джамила проблемът е там, че тя е много красива, но като че ли не го осъзнава. Или поне на мен така ми се струва. Бях й споменал, че ще ходя в Сиатъл, а Джам каза, че ще вземе самолета, за да вечеря с мен.

Отначало не бях напълно сигурен дали идеята беше разумна, но се оказа, че колебанието ми е било напразно. Бях невероятно щастлив да я видя, особено след раздялата с малкия Алекс.

— Изглеждаш прекрасно, Захарче — прошепна ми тя, докато докосваше с устни бузата ми. — Но имаш малко потиснат и уморен вид, скъпи. Сигурно работиш прекалено много. Свещ, която не се угасва навреме, бързо изгаря.

— Вече се чувствам по-добре — уверих я. — Затова пък ти изглеждаш прекрасно и за двамата.

— Наистина ли? Е, благодаря ти за тези думи, повярвай ми, имах нужда да ги чуя.

Както се оказа, „Кинг фиш“ бе ресторант с необичайно демократичен порядък: никакви резервации, но затова пък веднага ни настаниха на една чудесна маса край стената. Поръчахме аперитивите и вечерята, ала през по-голямата част от времето си държахме ръцете и говорихме за всичко, което се случваше в живота на всеки от нас двамата.

— Тази работа с малкия Алекс — заговорих аз — много ме измъчва. Противоречи на всичко, което е характерно за мен, на което Нана ме е научила. Не мога да го оставя да расте там без баща.

Джамила се намръщи и ми се стори, че внезапно настроението й помръкна.

— Нима тя не се грижи добре за него?

— О, не. Кристин е добра майка. По-скоро ме съсипва това, че сме разделени. Обичам този малчуган и той ми липсва толкова много всеки божи ден, когато съм далеч от него. Липсва ми начинът, по който говори, ходи, мисли, разказва вицове, които съвсем не са за неговата възраст. Ние с него сме две нещастни хлапета, Джам.

— И затова — рече тя, поглеждайки ме право в очите — търсиш забрава в работата си.

— Да — кимнах, — вярно е. Но това е съвсем друга история. Знаеш ли, хайде да се махаме оттук.

— Какво си намислил, агент Крос?

— Нищо извън рамките на закона, инспектор Хюз.

— Хмм, наистина ли? Колко жалко!

Преди срещата ми с Джамила разполагах със запазена стая в хотел „Феърмонт Олимпик“ на Рениър Скуеър — онзи, който се намира точно срещу Университета. И сега изгарях от нетърпение по-скоро да се добера дотам. По-точно — двамата с Джамила. Но докато прекосявахме впечатляващото фоайе, тя тихо подсвирна с уста. Загледа се в изящно изрисувания таван, висок поне дванадесетина метра. Беше малко след десет вечерта и в просторното помещение нямаше и следа от обичайния дневен шум и суетня.

— Декорирането е в стил Италиански ренесанс. Грамадните полилеи по тавана очевидно са имитация на антики от някаква много по-ранна епоха, свещниците по стените са подбрани в тон с полилеите. С една дума: пет звезди или по-скоро пет диаманта! Наистина съм впечатлена — усмихна се Джам.

Както винаги, когато зърнеше нещо много красиво, ентусиазмът й нямаше граници.

— Понякога човек има нужда да се поглези.

— Това определено е истинско глезене, Алекс — рече Джамила и ме целуна бързо насред фоайето. — Наистина съм безкрайно щастлива, че си тук. Прекрасно е отново да сме заедно.

Стаята ни се намираше на десетия етаж и в нея всичко беше както си му е редът: светло, чисто, навсякъде кадифе и плюш, а в средата на този разкош — едно приказно, истинско кралско легло. Разполагахме дори с изглед към залива Елиът, като в далечината се виждаше остров Бейнбридж, край който се очертаваше смътно един току-що потеглил ферибот. Цялата гледка през прозорците, както и интериорът не можеха да бъдат по-добри дори ако бях планирал всичко това детайл по детайл.

Огромното легло във „Феърмонт Олимпик“ беше застлано с пухкава завивка на златистозелени райета, но ние въобще не си направихме труда да я отметнем. Просто се стоварихме отгоре й, без да спираме да се смеем, да си бъбрим развеселено, безкрайно щастливи, че сме заедно, едва сега осъзнали колко много сме си липсвали един на друг.

— Чакай малко да те предразположа, Алекс — прошепна Джам, докато измъкваше ризата от панталоните ми. — Е, как е сега, по-добре ли е?

— Нека и аз да сторя същото за теб. За да е честно. Гърди до гърди.

— Е, така ми харесваш.

Започнах да разкопчавам блузата на Джамила, докато тя вършеше същото с копчетата на моята риза. Никой от нас не бързаше. Всъщност целта бе всичко да продължи колкото се може по-дълго, без да пропускаме нито една подробност, да усетим тъканта на дрехите ни, както всеки най-нежен допир по настръхналата си кожа. Да не можем да си поемем дъх, докато телата ни сами се вплитаха едно в друго, а искрите, прехвърчащи между тях, само подклаждаха страстта.