Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Джо Кахил ме посрещна на предната врата. Бившият агент на ЦРУ целият се разтапяше в усмивки, точно както го помнех от срещите ни в миналото, свързани с Вълка. В телефонния разговор, чрез който бе уредена тази среща, Джо ме бе уверил, че с радост ще ми помогне да довършва разследването. Покани ме вътре край малката маса, на която вече бе поднесено кафето заедно с трошлив кейк, очевидно престоял доста в килера на Джо. От прозорците се откриваха приятни гледки към околните ливади и пасища, към едно малко езеро, дори и към синеещата се в далечината планинска верига Блу Ридж.

— Сигурно ще си кажеш, че работата ми липсва — започна Джо. — Да, понякога е така. Единствените ми занимания в момента са лов и риболов. Обичаш ли да ловиш риба, Алекс? Ходиш ли на лов?

— Няколко пъти съм водил децата на риболов — отвърнах аз. — А и на лов съм бил. Но точно сега ме вълнува само един улов — Вълка. Но за това се нуждая от твоята помощ, Джо. Искам от теб да си припомниш миналото. Натъкнах се на нещо!

— Добре, искаш отново да си поговорим за него. За това как измъкнахме Вълка от Русия? И какво се случи, след като той пристигна в Америка? Или как после изчезна. Това е тъжна история, но е добре известна и документирана, Алекс. Виждал си досиетата, сигурен съм, че си го направил. Този случай едва не сложи край на кариерата ми.

— Джо, не мога да си обясня защо никой няма и най-бегла представа кой е Вълка. Нито знаят как изглежда, нито истинското му име. С тази история се занимавам вече повече от година и още нямам отговори на тези въпроси. Как е възможно да си сътрудничим с англичаните по измъкването на един важен агент на КГБ от Русия и да не знаем кой е той? Нещо се е случило в Париж, но никой няма представа какво. Как е възможно всичко това? Или нещо ми убягва само на мен, или на всички ни.

Джо Кахил разпростря ръцете си, загрубели от лова и риболова.

— Слушай, аз очевидно също не съм наясно с всичките парчета от този кошмарен пъзел. Но знам само, че той е бил агент под прикритие, когато е действал в Русия. Вероятно е бил млад и още неопитен агент, от което пък следва, че сега би трябвало да е малко над четиридесетте. Но съм виждал доклади, в които се твърди, че наближавал шестдесетте. Както и доклади, дето се уточнява, че когато дезертирал от руснаците, заемал много висок пост в йерархията на КГБ. Чувал съм даже слухове, че Вълка всъщност е жена. Но се опасявам, че той сам разпространява подобни небивалици за себе си. Почти съм сигурен, че е точно така.

— Джо, ти и твоят бивш партньор сте били избрани за негова свръзка, когато той е пристигнал тук.

— Наш началник тогава беше Томас Уиър. Но по онова време той още не беше директор на ЦРУ. Всъщност екипът ни включваше още трима души — Мадок, Бойкин и Гребнер. Може би няма да е зле да поговориш и с тях.

Кахил се надигна от шезлонга си. Отиде до стената и отвори френския прозорец, водещ към вътрешния двор на къщата, покрит с каменни плочи. В стаята нахлу хладен, освежаващ ветрец.

— Аз никога не съм се срещал с него, Алекс. Нито пък моят партньор Корки Ханкок. Както и останалите от екипа ни — Джей, Сам, Кларк. Тази операция потръгна така още от самото начало. Това бе част от сделката за изтеглянето му от Русия. Той ни помогна да се справим с голям брой агенти на тогавашното КГБ, като списъкът, който ни изпрати, съдържаше много имена. Някои от тях действаха тук, в Щатите. Обаче никой не успя да го види. Повярвай ми, Вълка ни предостави толкова ценни сведения, толкова много имена, че това наистина ни помогна изключително много в борбата ни с Империята на злото.

— Да, разбирам, че е спазил обещанията си — кимнах аз. — Но е действал сам и е изградил своя собствена престъпна мрежа — по-сериозна и по-опасна за всички нас.

Кахил отхапа малко от кейка, а после ми заговори с все още пълна уста:

— Очевидно точно така е станало. Естествено тогава ние не сме имали никаква представа какво е кроил. Нито англичаните. Може би само Томас Уиър да е бил наясно. Аз обаче нищо не знам по този въпрос.

Нуждаех се от малко свеж въздух. Станах и излязох през отворената врата. Навън двата коня се бяха оттеглили край бялата дървена ограда под сенките на масивните дъбове. Обърнах се към Джо Кахил.

— Добре, излиза, че не можеш да ми помогнеш в преследването на Вълка. Но тогава с какво можеш да ми помогнеш, Джо?

Кахил се намръщи, имаше смутен вид.

— Съжалявам, Алекс… Аз вече съм само един остарял кон, който май за нищо не става. Кейкът е хубав, нали?