Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Самият Лувър не бе пострадал чак толкова много, но участъкът между трите улици — „Рю дьо Маренго“, „Рю дьо л’Оратоар“ и „Рю дьо Бейьо“ — беше почти напълно разрушен. Както и най-близкият мост на Сена, който за щастие не бе от най-големите във френската столица.

Мост, още един мост. Този път в Париж.

Не последва нито дума от страна на Вълка. Той не пое отговорността за този безсмислен варварски акт, но и не отрече участието си в него.

Явно не изпитваше нужда да обяснява своите действия.

Мислеше се за бог.

Имаше и други, също толкова свръхнадменни и самоуверени личности, работещи в нашите правителствени служби във Вашингтон, както и в националните медии, които бяха убедени, че наистина могат да предвиждат всичко, което в близко бъдеще ще се случи. И то само защото си въобразяваха, че знаят какво се е случило в миналото. Според моите подозрения същите бяха управляващите и в Лондон, Париж, Тел Авив, както и навсякъде другаде по света. Всичките тези доста интелигентни, а може би и добронамерени хора, които гръмко декларираха: „Това не може да стане“, сега вероятно бяха изпаднали в шок.

Вече никакви прогнози нямаха смисъл. Всичко можеше да се случи и рано или късно наистина щеше да стане. Ние, хората, очевидно не ставаме по-мъдри, а само по-налудничави, докато накрая напълно ще загубим разсъдъка си. И ще станем опасни за самите себе си.

Невероятно, непоносимо опасни.

Мислех си за тези неща, изпаднал в мрачно настроение по време на обратния полет от Париж към Америка. Една ужасна трагедия се бе случила! Вълка бе победил, ако това въобще можеше да се нарече победа. Дори нямаше и истинска битка…

Един луд, но неимоверно могъщ руски гангстер бе възприел тактиката на тероризма или поне така изглеждаше. Той се бе оказал по-добър от нас — по-организиран, по-хитър и далеч по-брутален, когато преследваше яростно желаните си цели. Дори не мога вече да си спомня кога за последен път бяхме постигали някаква, макар и незначителна, победа в борбата ни срещу Вълка и неговите помагачи. Явно беше по-умният от нас.

Само се молех всичко това вече да е свършило. Но дали бе така, или беше поредното затишие пред буря? Не ми се искаше дори да си мисля за подобна възможност.

Прибрах се у дома в четвъртък следобед, малко преди три. Хлапетата се бяха върнали, а Нана въобще не бе напускала Пета улица. Настоях аз да приготвя вечерята, бях толкова категоричен, че никой не се опита да ме спре. Тъкмо от това се нуждаех: да сготвя нещо вкусно за ядене, да си побъбря с Нана и с хлапетата. Да раздам и получа куп топли прегръдки. Да изтрия от съзнанието си спомена за случилото се в Париж, за Вълка, за всякаква полицейска работа.

Организирахме си вечеря във френски стил, дори си побъбрих на френски с Джени и Деймън. Джени подреди масата с изящните сребърни прибори на Нана, като не забрави белите ленени кърпи за храна. А преди това досетливо бе застлала масата с най-хубавата покривка от колекцията на старата жена. Какво да кажа пък за менюто? Langoustines replies brunouises de papaye poivrons et oignons doux — едри скариди, наричани още лангусти, с папая, чушки и лук. За основно ястие имахме пиле, задушено в червено вино. С него пийнахме вино — великолепното Минервуа — в малки чашки, като си хапнахме до насита.

А за десерт — шоколадови сладки с орехи, заедно с обилни порции сладолед…

Слава богу, отново си бях у дома.

У дома, отново у дома.

На следващия ден не отидох на работа, а децата пропуснаха училището. Това мое решение като че ли удовлетвори въжделенията на всички вкъщи. Дори и на мама Нана, която ни насърчи да си поиграем на „бягство от часовете“. На два пъти позвъних на Джамила Хюз и си поговорих с нея, което много ми помогна, както винаги. Ала вече помежду ни се усещаше някакво отчуждение.

Заведох децата на еднодневен излет до Сейнт Майкълс в Мериленд, което се намира на брега на езерото Чесапийк. Селцето не бе изгубило своето очарование като старомодно рибарско селище. Малък пристан за яхти, две-три крайбрежни кръчми с неизбежните люлеещи се столове по верандите. Имаше си дори и фар за корабите. А в морския музей на Чесапийк видяхме реставрираните образци от някогашните малки рибарски лодки, използвани от първите поколения заселници в земите край езерото. Имахме чувството, че сме се върнали поне с един век назад във времето, което не беше чак толкова лоша идея.

След обяда в ресторанта „Печения рак“ се спуснахме по езерото с една от яхтите, които даваха на желаещите за разходка по вода. Мама Нана преди много години бе идвала тук с учениците си, но днес предпочете да си остане у дома, като се оправда, че я чакала доста домакинска работа. Надявах се наистина да се чувства добре. Още помня как разказваше на учениците при излетите на открито, затова се постарах да я заместя достойно като лектор под открито небе.