Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Изглеждаш много добре. — Думите някак си сами се изплъзнаха от устата ми.

— Да, така е, защото малко отслабнах, Алекс — отвърна ми тя и ме изгледа насмешливо. — Всичко се дължи на непрестанното обикаляне по домовете на пациентите. Опитвам се да си наваксам с добро похапване, но продължавам да слабея, по дяволите! — Бях го забелязал. Кейла е висока почти метър и осемдесет, но никога не я бях виждал така стройна. Дори и като дете не беше тъй стегната. Но още тогава имаше сладко и хубаво лице и благ характер. — А освен това, като съм в толкова добра форма, мога да служа за нагледен пример пред пациентите си — добави тя. — Прекалено много от жителите на предградието са с наднормено тегло. Някои направо са затлъстели, дори децата. А все се утешават с мисълта, че се дължало на гените им — разсмя се Кейла. — Освен това помага на социалния ми живот, въздейства на начина, по който гледам на нещата около мен.

— Е, ти винаги си ми изглеждала привлекателна — казах аз.

Кейла завъртя очи към Нана.

— Господи, с каква лекота изрича лъжа след лъжа! Наистина си го бива! — Сега и двете се разсмяха. — Но независимо от всичко все пак ти благодаря за комплимента, Алекс — завърши Кейла. — Ще го приема като знак за твоето искрено възхищение от мен. Няма да си помисля и за миг, че си проявил снизхождение към мен. О, знаеш какво всъщност имам предвид.

Реших, че е по-разумно да сменя темата:

— Значи Нана е добре и смята да закръгли стоте?

— Е, може да се очаква — съгласи се д-р Кейла Коулс.

Но Нана се намръщи.

— Защо толкова бързаш да се отървеш от мен? — сърдито ме попита тя. — Това ли съм заслужила?

Сега бе мой ред да се засмея.

— Може би всичко това се дължи на факта, че за мен винаги си била като трън в петата. И ти го знаеш, нали?

— Разбира се, че го зная — отвърна тя. — Това е най-важната задача през целия ми живот. Дори може да се каже, че смисълът на моето съществуване е да те измъчвам. Още ли не си го разбрал?

Докато изричаше тези думи, аз най-после се почувствах наистина у дома си, далеч от всякакви войни. Хванах под ръка Нана и Кейла и ги поведох към предната веранда. Там им изсвирих на пианото от Джордж Гершуин „Един американец в Париж“. Какъвто самият аз бях доскоро, макар и не за дълго.

Към единадесет изпратих Кейла до нейния микробус. Поспряхме се за малко, за да разменим още две-три думи.

— Благодаря ти, че се отби да я видиш — казах й аз.

— Няма защо да ми благодариш — отвърна Кейла. — Направих го, защото аз самата го исках. Просто обичам старата. Много, много я обичам. За мен тя е като духовна наставница. И така е от години. — После Кейла се наведе бързо към мен и ме целуна. За няколко секунди задържа устните си върху моите. А щом се отдръпна, се усмихна: — Отдавна исках да го направя. — Мълчах, изненадан от случилото се. — И сега го направих, Алекс. Интересно усещане — продължи тя.

— Интересно ли? — попитах смутено.

— Трябва да тръгвам. И то веднага.

И като се засмя още веднъж, Кейла се затича към микробуса.

Наистина интересно…

След толкова необходимия ми отдих отново се върнах на работа и установих, че все още се занимавам с тероризма, който понастоящем включваше преследване на всички евентуални заподозрени, разполагащи с купища пари. Казаха ми, че съм бил избран, задето съм непреклонен .

Донякъде се радвах, че не всичко бе приключило. Продължавах да поддържам контакти с моите разследващи колеги, като Мартин Лодж в Англия, Санди Грийнбърг от Интерпол, Етиен Марто от Париж, както и полицейските и специалните служби в Тел Авив и Франкфурт. Всеки от колегите, с които толкова пъти бях разговарял, можеше да ме насочи към някакви следи, ала никой не знаеше нещо, което наистина да се окаже от първостепенно значение.

Вълка, или може би Ал Кайда, или пък някакви съвсем други хитри копелета се спотайваха някъде, след като бяха прибрали в сейфовете си почти два милиарда долара. В същото време бяха унищожили три квартала в центъра на Париж. И исканите от тях политически затворници бяха освободени. Но все някъде би трябвало и те да са допуснали някакви грешки, да са оставили следи, по които да ги открием или поне да разберем кои са.

На втория ден след завръщането ми в екипа реших да се възползвам от аналитичните способности на Мони Донъли. Двамата с нея попаднахме на някои връзки, които ме заинтригуваха достатъчно, за да потегля към Лексингтън в щата Вирджиния. Крайната цел на пътуването ми бе една модерна двуетажна къща край третокласния път Ред Хоук Лейн. На алеята пред къщата видях паркиран един додж, модел „Дюранго“. А на съседното пасище имаше два коня.