Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Джени и Деймън, това е последната флота от все още действащи платноходки в цялата Северна Америка. Можете ли да си представите какво означава това? Тези кораби нямат дори моторни лебедки, защото всичко по тях се върши само с ръце, скрипци и такелаж. А пък рибарите, които плавали с тях, ги наричали „уотърмени“ — обясних аз на децата, също както бе правила Нана със своите ученици преди толкова много години.

После потеглихме по вода с яхтата „Мери Мърчант“ и в продължение на цели два часа и половина се пренесохме в романтичното минало. Капитанът и помощникът му ни показаха как се закрепва платното само със скрипеца и такелажа. Не след дълго успяхме да уловим попътен вятър и с шумни викове, поклащани от ритмичните удари на вълните, разтърсващи корпуса, се понесохме напред. Незабравим следобед! Дълго се любувахме на двадесет метровата мачта, изсечена от едно огромно дърво, довлечено дотук чак от Орегон. Ухаеше на солена вода, на безир и на миди. Чувствах се безкрайно близък с двете си по-големи деца, в чиито погледи се четеше такова искрено доверие и любов. Или поне през повечето време.

Преминахме покрай хълмовете с внушителните борове, покрай полетата, където фермери отглеждаха соя и царевица, както и покрай големите къщи в някогашните плантации, до една с чудесни бели колони пред фасадите. Чувствах се като човек, завърнал се в миналото столетие, и това бе чудесна почивка за мен. И без това отдавна се нуждаех от отдих и възстановяване. Само два пъти си спомних за работата в полицията, но набързо успях да прогоня досадните мисли.

По едно време се заслушах в обясненията на капитана за това, че „истинският лов на стридите може да става само с платноходки“. Но после все пак той ни призна, че два пъти седмично било позволено на моторни яхти да влизат в езерото. Аз пък заподозрях, че това бе коварен заговор, целящ да принуди уотърмените да се потрудят здравата при улова на стридите.

Джени, Деймън и аз се любувахме на залеза, докато яхтата се накланяше към щирборда, утлегарът се повдигаше нагоре, а голямото платно и кливерът се издуваха от вятъра. В този миг осъзнахме колко прекрасни, макар и краткотрайни са подобни мигове. Тъкмо заради това те трябва да се ценят и помнят.

— Това бе най-хубавият ден в целия ми живот! — възкликна Джени. — И дори не преувеличавам.

— Същото важи и за мен — кимнах аз. — При това аз въобще не преувеличавам.

Привечер, когато се прибрахме у дома, видях износен стар микробус, паркиран пред къщата ни. Веднага познах яркозеления надпис на вратата му: Грижи за болните по домовете. Какво означаваше всичко това? Защо бе дошла д-р Коулс?

Внезапно се изплаших, че нещо лошо може да се е случило с Нана, докато бях на излет с децата. Крехкото й здраве напоследък все повече ме тревожеше. Нали вече бе в средата на осемдесетте, макар упорита да криеше от нас точната си възраст. Мигновено изскочих от колата и се втурнах към верандата, следван от хлапетата, натоварени с уловените от нас стриди.

— Аз съм тук с Кейла — провикна се Нана, когато отворих предната врата, а Деймън и Джени се шмугнаха от двете ми страни. — Тя просто се отби да ме види. Няма никаква причина за тревога. Не е нужно да бързате толкова, че чак да си изпотрошите нозете!

— Че кой се тревожи? — запитах аз, като намалих темпото и закрачих из всекидневната по-спокойно, след като видях двете жени уютно настанени на дивана.

— Сигурно си зърнал отвън микробуса със зеления надпис и си помисли, че съм болна? — попита Нана.

Двете с Кейла весело се разсмяха. Нямаше как — трябваше и аз да се усмихна, при това на себе си. Но все пак се опитах, макар и вяло, да протестирам:

— Нищо подобно!

— А тогава защо се затърча насам като полудял, сякаш гащите ти са се подпалили? О, Алекс, стига, по-добре да забравим за всичко това — махна с ръка Нана и се засмя още по-весело. После размаха и двете си ръце, сякаш се бе заела да пропъди последните остатъци от моя песимизъм. — Хайде, ела. Седни за малко при нас двете. Нали знаеш, че не можеш да ми откажеш това удоволствие. И ми разкажи всичко за разходката ви. Как ти се стори Сейнт Майкълс? Много ли се е променило селцето?

— О, според мен Сейнт Майкълс въобще не се е променял през последните сто години.

— Това се казва добра новина — кимна Нана. — Слава на господ, че не ни лишава от подобни дребни човешки радости.

Наведох се и целунах Кейла по бузата. Тя бе помогнала много на Нана, когато за кратко се бе почувствала зле, а сега я посещаваше профилактично, от време на време. Всъщност аз познавах д-р Кейла Коулс още от детството, тъй като бяхме израснали в един квартал. Тя първа се измъкна от него, за да завърши висшето си образование, но после се върна обратно, за да раздава помощта си на всички нас. Нейните неуморни усилия по проекта „Грижи за болните по домовете“ подтикнаха докторите да обръщат повече внимание на боледуващите тук, в югоизточните предградия на столицата. Д-р Кейла Коулс бе инициаторката на този замисъл, а освен това работеше здравата, включително и по набирането на средства.