Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Сега не ни оставаше друго, освен да очакваме с нетърпение следващите събития. Камерите, отразяващи нападението отвън, вече бяха изключени. Изчакахме още малко.

Най-после, някъде към три следобед, един армейски полковник се появи в залата на антикризисния център. Всички места бяха заети, не остана нито един свободен стол. Тегнещото в залата напрежение бе станало непоносимо.

— Успяхме да идентифицираме задържаните — започна полковникът. — Разбира се, първите ни усилия бяха насочени към тези, които заловихме живи. Единият се оказа от Иран, вторият — от Саудитска Арабия, третият е мароканец, а последните двама са египтяни. Всички са били членове на една терористична клетка от Ал Кайда. Знаем кои са те. Но е доста съмнително, че сме заловили Вълка. Също толкова съмнително е, че тези терористи са свързани със заплахата за Париж. Съжалявам, че се налага да ви разочаровам, особено след като толкова дълго чакахте. Направихме всичко, което бе по силите ни. Но чудовището остава с една крачка пред нас. Съжалявам.

Ужасяващият краен срок вече бе толкова близо, а никой не знаеше какво ще последва. Като че ли вече наистина бяхме изчерпали всичките си възможности да спрем Вълка.

В пет и четиридесет и пет бях един от неколцината крайно изнервени хора, които припряно изскочиха от черните рена, за да се затичаме към високите черни порти от ковано желязо пред официалния вход на министерството на вътрешните работи. Бързахме да не закъснеем за спешно насрочената извънредна среща с ръководството на DGSE, което е френският еквивалент на нашето ЦРУ. Тези порти наистина изглеждаха адски внушителни. Напомняха на дверите на някоя от величествените готически катедрали, с които бе осеяна цяла Франция. Пред тях — докато се провирахме вътре, недочакали онези от охраната на сградата да ги разтворят докрай — всички ние се почувствахме незначителни и нищожни. Или поне аз със сигурност се усещах такъв — дребен и маловажен, оставен на милостта на бога.

Пред трескавия ми поглед се разкри вътрешният двор — видя ми се огромен, настлан с едри каменни плочи. Припомних си за сцените от филмите, заснети точно във вътрешните дворове на дворците, като този тук — как каляските на висши придворни, теглени от няколко коня, бавно се подреждат край внушителния параден вход. Или се изнизват навън през същите тези страхотно високи и тежки порти.

Дали оттогава в света има някакъв напредък? Не изглеждаше така, особено в мрачен ден като днешния.

Продължих напред заедно е другите висши полицейски началници, министри от правителството и директори на специални служби. Пропуснаха ни в едно великолепно украсено фоайе, чийто под бе застлан с плочи от бял и розов мрамор. Въоръжени гвардейци охраняваха стълбата. Никой не смееше да проговори. Чуваше се единствено глухото отекване на стъпките и понякога нечие кратко, нервно, смутено покашляне. Никой не можеше да гарантира, че само след час няма да бъдат изравнени със земята Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон, че няма да загинат стотици хиляди или милиони. Кой би могъл да предскаже броя на жертвите? Като най-вероятна се очертаваше прогнозата за по стотина хиляди убити във всеки от градовете мишени.

Възможно ли бе всичко това да е дело само на един-единствен руски гангстер? Човек, свързан по мистериозен начин с Ал Кайда? А всички сме оставени на милостта му? Колко невероятно, колко странно звучеше всичко това , мислех си аз.

Срещата се проведе в тържествено обзаведената парадна зала. Отново се запитах какво правя тук, сред тази пищна обстановка. От ФБР бяха решили да ме изпратят тук, тъй като имаше някакъв шанс да помогна с нещо на разследването благодарение на познанията ми като експерт по криминална психология, при това със солиден опит от работата ми в отдел „Убийства“ към вашингтонската полиция. И всичко това, защото тук се бе случило нещо трагично, което е било свързано с някогашния престой на Вълка в Париж. Все още нямахме никаква представа какво би могло да бъде то.

В голямата зала бяха подредени много маси в П-образна форма, покрити с фин бял плат. На триножници край тях бяха поставени осветени пана с карти на Европа, Близкия изток и Съединените щати. По тези карти всичките градове мишени бяха оградени с дебел червен молив. Грубо и явно набързо надраскани кръгове, но пък за сметка на това — силно въздействащи.

По стените бяха включени поне дузина — а може би и повече — телевизионни монитори. Обстановката наистина потвърждаваше големия напредък на модерните комуникационни системи за телеконферентни връзки. Имаше още повече сиви и сини костюми от обичайното за подобни срещи на високо ниво, повече важни личности, повече демонстрация на власт и могъщество. Кой знае защо най-силно впечатление ми направиха няколко чифта очила от титаний, без рамки. Нали французите неизменно, независимо от обстоятелствата, държаха да са в тон с най-изисканите модни тенденции…