Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Опашката се движеше бавно. Повечето хора изглеждаха полузаспали. Почувствах се като овца, която вкарват в кошарата. От 11 септември пътуванията бяха пълен кошмар — събуване на обувки, поставяне на личните ти вещи в пластмасови легени, щателна проверка за оръжие. На времето обичах да пътувам, но вече не. Охраната беше адски досадна и изобщо не те караше да се почувстваш в безопасност.

Извадих лаптопа от чантата и го оставих на конвейерната лента. Последваха го меките ми обувки. Елегантните бяха в куфара ми, за да се представя с тях пред Накамура-сан. Сложих монетите и ключовете си в малката кутийка и минах през детектора за метали. Усмихнах се на сериозния тип, който стоеше там. Колежката му ме помоли да включа компютъра, което изпълних веднага.

Минах по чорапи до следващия портал, един от новите детектори за експлозиви, който наскоро бяха инсталирали. Застанах там, докато електронен глас не ми нареди да продължа напред.

Няколко секунди по-късно запищя оглушителна аларма. Един от служителите на охраната грабна чантата ми, която излизаше от детектора за експлозиви. По някаква причина тя бе въодушевила алармата. Друг тип ме хвана за лакътя и каза:

— Господине, моля, елате с нас.

Внезапно се събудих.

— Какво става? — попитах. — Проблем ли има?

— Оттук, господине.

Хората на опашката се вторачиха в мен и загледаха как ме водят настрани.

— Ръцете пред вас, господине — нареди ми офицерът.

Протегнах ръце.

— Какво има? — попитах отново.

Никой не ми отговори. Другият агент прокара металния детектор по гърдите, краката ми и гърба. Когато свърши, трети тип — явно началник, дебеловрат мъж с лоша прическа и огромни очила, каза: Последвайте ме, господине.

— Трябва да си хвана самолета — възразих.

Той ме въведе в малка, ярко осветена стая.

— Седнете тук, моля.

— Къде ми е куфарчето? — попитах.

Началникът поиска билета и бордната ми карта. После се поинтересува накъде пътувам и защо летя до Калифорния и обратно само за един ден.

Аха. Може би еднодневното пътуване до Калифорния бе възбудило подозренията на тъпаците. Или фактът, че бях резервирал билета предишната вечер. Нещо такова.

— Да не съм в черния списък за пътници? — пошегувах се.

Никакъв отговор.

— Сам ли опаковахте багажа си? — попита ме той.

— Не, камериерът ми го направи. Да, разбира се, че го опаковах сам.

— Куфарът ви непрестанно с вас ли беше?

— Куфарът ми? Какво искате да кажете? Тук на летището ли? По кое време?

— По което и да е време.

— Държа куфара в кабинета си, тъй като пътувам често. Понякога го отнасям със себе си вкъщи. Какъв е проблемът? Имаше ли нещо в него?

Отново никакъв отговор. Погледнах си часовника.

— Ще си изпусна полета — казах. — Къде ми е мобифонът?

— Не бих се тревожил за полета — отвърна той. — Със сигурност няма да сте на него.

Зачудих се колко ли често му се случваше да тормози пътниците и да ги плаши. Все по-рядко, реших накрая. Все пак от 11 септември бе изминало доста време.

— Слушайте, имам изключително важна делова среща. С председателя на борда на корпорацията ни. „Ентроникс“.

Отново си погледнах часовника и си припомних думите на Франи, че само този полет може да ме отведе навреме до Калифорния за срещата с Накамура-сан.

— Имам нужда от мобифона си — казах.

— Не е възможно, господине. В момента проверяват съдържанието на куфара ви и взимат проби.

— Проби?

— Да, господине.

— Какви проби?

Пак останах без отговор.

— Ще ме качите ли поне на следващия полет? — попитах.

— Нямаме нищо общо с авиолиниите, господине. Нямам представа какви са следващите полети, нито дали има места в тях.

— Поне тогава ми позволете да използвам телефон, за да си уредя полет.

— Не мисля, че ще можете да хванете следващия полет, господине.

— Какво означава това? — ядосах се.

— Не сме приключили с вас.

— Не сте приключили с мен? Какво става тук? Да не се намираме в Източен Берлин?

— Господине, ако не снишите тона си, ще ви арестувам.

— Дори да ме арестувате, трябва да ми позволите едно обаждане.

— Ако искате да ви арестуваме, с удоволствие ще го уредя.

Той се изправи и излезе навън, като затвори вратата след себе си. Чух изщракването на ключалката. Пред стаята стоеше тип от Националната гвардия, с войнишка подстрижка и камуфлажни дрехи. Какво, по дяволите, ставаше?

Минаха около двадесетина минути. Определено бях изпуснал полета. Зачудих се дали някоя от другите авиолинии имаше полет, който щеше да ме отведе в Калифорния преди единадесет часа. Може би пък щях да успея да шофирам бързо от летището и да стигна до Санта Клара навреме. Или поне с малко закъснение.