Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Останах в службата чак до девет часа, но преди да си тръгна, потърсих набързо сайта на специалните части, който Тревър ми бе споменал. Там, където бе задал въпрос за Кърт и някой му бе отговорил.

Проучването не ми отне много време. Просто написах „Специални части и Кърт Семко“ в „Гугъл“ и незабавно открих информацията. В единия край на сайта бе „Книгата за гости“, където Тревър бе задал въпроса си. Открих, че някой на име Сколаро, с адрес в „Хотмейл“ му бе отговорил.

Кликнах на адреса и написах бърз имейл до Сколаро.

С какви гадости се е занимавал Кърт Семко? Живее до нас и искам да знам.

Сложих адрес в АОЛ, който рядко използвах, с инициалите на колежа ми и годината на завършване. Без име.

Имах чувството, че съм сложил писмо в бутилка и съм го хвърлил в океана. Само господ знаеше дали изобщо щях да получа отговор.

Телефонът ми звънеше, но помолих Франи да вдига и да ме свърже само ако се обади Кейт или Дик Харди. Засега не ме бе свързала с никого.

Затворих, вратата на кабинета и се сбогувах с Франи, която ядеше пилешката си салата. На монитора пред нея бе готовата презентация.

— Харесва ли ти? — попита тя. — Мога да я поукрася, ако искаш.

— Няма нужда. Само най-основното. Накамура вероятно си пада само по фактите.

— О, имаше обаждане за теб, но реших да не те тормозя. Е, всъщност имаше няколко, но мисля, че трябва да знаеш за едно от тях. Някакъв следовател на име Рей Кениън. Искаше да поговори с теб, но му казах, че си се прибрал у дома.

— Чудесно. Благодаря.

Следовател.

— Спомена ли ти за какво става дума?

— Не. Само остави името и телефона си — подаде ми тя бележката. — Искаш ли да те свържа?

— Не, благодаря — отвърнах и пъхнах бележката в джоба си. — Късно е и трябва да се прибера.

— Точно така — потвърди Франи. — Имаш бременна жена, на която трябва да купиш сладолед и кисели краставички. Ще ти изпратя презентацията, когато я завърша. Пожелавам ти късмет утре.

— Ще имам нужда от късмет.

— Ти ли? Защо мислиш, че Харди те покани? Вече си звезда.

— Някога казвал ли съм ти колко те обичам, Франи?

— Не. Мисля, че никога не си го правил.

— О, Франи?

— Да?

— Можеш ли да ми направиш една услуга?

— Вероятно.

— Би ли могла да свалиш военните плакати от стените в кабинета ми? Писна ми да ги гледам.

Стигнах до летището в пет без петнадесет — два часа преди да стане време за полета ми. Оставих си колата на паркинга на терминал B и отидох до една от будките за електронни билети. Терминалът бе тъмен, почти безлюден. Открих отворено кафене и си купих гигантско кафе и геврек. После се настаних удобно на пластмасовия стол. Извадих лаптопа от старата си найлонова чанта — бях решил да не взимам английското куфарче, с което Кърт си беше играл, платих осем долара за интернет връзка и си проверих имейлите. Прегледах презентацията. Изрепетирах я тихичко и възрастна чистачка се вторачи в мен учудено.

Опитах се да мисля само за презентацията и Накамура-сан, а не за заплахите на Кърт. Нито пък за полицейския детектив, който ми бе оставил съобщение. Ако си позволях да мисля за всичко това, щях да се изнервя много повече, отколкото от презентацията пред Накамура-сан.

„Можеш да изгубиш страшно много. Знаеш кого имам предвид“.

Снощи, когато се прибрах у дома, всички спяха. И естествено, когато излязох от къщи в четири и половина тази сутрин, продължаваха да спят. Всъщност, така бе по-добре — възможно бе да се изкуша да поговоря с Кейт и да й разкажа за заплахите на Кърт. А определено не ми се искаше да постъпвам по този начин.

Вече изобщо не се съмнявах, че Кърт бе направил нещо на колата на Тревър, за да предизвика катастрофата.

Знаех, че е изключително опасен. И вече не ми бе приятел.

Беше ме предупредил да не споделям с никого подозренията си за колата на Тревър. Знаеше, че се бях опитал да го уволня.

Не, не можех да докажа абсолютно нищо, но заплахите му ми показаха, че е виновен. Но пък как трябваше да постъпя, когато полицейският детектив започнеше да ме разпитва за катастрофата? Вероятно най-разумно бе да не си отварям устата. Просто да обясня на ченгето, че не знам нищо по въпроса. Това си беше истината. Имах само подозрения, но не знаех нищо със сигурност.

Не се съмнявах, че ако си поговорех откровено с ченгетата, Кърт веднага щеше да узнае.

„Имам приятели на много места“.

Час по-късно се наредих на опашката пред служителите от охраната. Вече имаше доста хора пред мен. Вероятно всички пътуваха за Сан Франциско. Няколко бизнесмени и една дама, които може би отиваха в Силиконовата долина през Сан Франциско, защото искаха да пристигнат по-рано, отколкото кацаше полетът до Сан Хосе. Или пък нямаха желание да сменят самолета във Финикс, Атланта или Хюстън. Тъй като често ми се налагаше да пътувам, се бях усъвършенствал — мобифон и миникомпютър в куфарчето, удобни обувки без връзки, всички метални предмети в един джоб, за да мога да ги извадя лесно.