Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Горди се отпусна в кожения си стол и се облегна назад, а аз се настаних срещу него. Бюрото му беше гигантско творение от черен мрамор, поддържано безукорно спретнато. Единственото нещо на него бе тридесетинчов монитор и синя папка, за която предположих, че съдържаше досието ми.

— Е, човече — въздъхна той престорено, — значи искаш повишение, а?

— Искам — потвърдих. — И смятам, че ще съм страхотен.

„Вярвай в себе си сто процента и останалите нямат да имат друг избор, освен да те последват“, повторих си наум.

— Обзалагам се, че ще си — каза той.

Не долових никаква ирония в гласа му и се изненадах. Горди прикова в мен малките си кафяви очички. Някои от Братството — не Тревър и Глийсън, разбира се, които бяха прочути подмазвачи — смятаха, че очите на Горди приличат на очите на плъх, но в момента ми се сториха топли и искрени. Бяха дълбоко хлътнали под ниско, кроманьонско чело. Горди имаше голяма глава, двойна брадичка и червендалесто лице, което напомняше на варена шунка. Бузите му бяха украсени с дълбоки белези от акне. Тъмнокафявата му коса — поредната жертва на боя за коса „Само за мъже“, бе подстригана в стил „Помпадур“. Понякога си представях как е изглеждал като дете.

Сега се наведе напред и зачете досието ми. Устните му се движеха леко, докато четеше. Прелисти страниците с дебелата си ръка и забелязах инициалите, гравирани на ръкавелите му. Всичките му вещи носеха монограм КГ.

Нямаше друга причина да чете досието ми пред мен, освен да ме притесни. Сигурен бях. Заповтарях си безмълвно: „Очаквай да ти се случат хубави неща“.

Огледах кабинета му. В единия ъгъл имаше поставка със стикове за голф и постелка от изкуствена трева. На един от рафтовете в шкафа стоеше бутилка „Талискър“, осемнадесетгодишното уиски, което бе любимото му питие.

— Ежегодните ти оценки не са лоши — каза той.

От неговата уста прозвуча като неочаквана похвала.

— Благодаря — отговорих.

Загледах вълните, които се разбиваха в снежнобелия пясък, палмите, разлюлени от вятъра, и чайките, гмуркащи се в кристалносинята вода. Горди бе инсталирал най-новия екран за картини на „Ентроникс“ в прозорците си и образът бе идеален. Можеше да избира между двайсетина сцени, всяка от които бе по-добра от гледката на паркинга. Горди харесваше океана. Притежаваше красив катамаран, закотвен на пристанище „Куинси“, и картините му винаги изобразяваха океана и Карибските острови. Картинните екрани бяха новост в технологията и ние я притежавахме. Екраните бяха произвеждани във всякакви размери и можеха да се навият на руло. Никъде другаде не можеше да видиш по-чиста и ясна картина. Клиентите и потенциалните клиенти, които посещаваха Горди в кабинета му, винаги ахваха. При това не само защото разбираха какъв кретен е. Човек определено се чувстваше странно, когато влезете в кабинета му в седем-осем сутринта и видеше яркото карибско слънце.

— Бил си продавач на годината преди три години, Стедман — продължи той. — И член на клуба четири години поред. Хареса ли ти на Кайманите?

Пътешествието до Каймановите острови бе наградата, която получаваше продавачът на годината.

— Страхотно е за гмуркане — отвърнах.

— Впечатлен съм, че успя да продадеш на Ю Пи Ес онези проектори. Те искаха компресирана технология, а ние не се занимаваме с нея.

— Обясних им, че нашият продукт е по-качествен.

— Браво — кимна той.

Това бе любимият поздрав на Горди. Днес се държеше изненадващо добре и това ме изнерви. Очаквах обичайните му груби нападки.

— А какво стана с „Морган Стенли“? — попита той.

— Не желаят да говорят с мен. Очевидно са си уредили работата другаде.

— Да, просто предпочитат конкуренцията. Върни им документацията.

— Не възнамерявам да ги улесня — казах.

Той се ухили доволно.

— Как върви сделката с „Федекс“?

— Искат няколко плазмени телевизора за центъра си, на които да показват времето и какво ли не друго. Направих им презентация в Мемфис.

— И?

— Разиграват ме. Преговарят с „Фуджицу“, „Сони“, „Нек“ и нас. Сравняват ни.

— Несъмнено обмислят цената.

Опитвам се да ги убедя, че сме по-добри заради качеството и надеждността ни. Обяснявам им, че това е дългосрочна инвестиция. Смятам, че имаме около тридесет процента шанс да спечелим.

Това бе долна лъжа.

— Доста висок, а?

— Така смятам. Но засега не възнамерявам да впиша сделката в плана.

— Сделката с „Албъртсън“ се провали — поклати глава той.