Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Не планираше да живее в къща от сто и петдесет квадрата в не особено богатата част на Белмонт.

— Слушай, Кейт — казах след кратко мълчание. — Тази сутрин имам интервю с Горди.

Лицето й засия. Не я бях виждал да се усмихва така от седмици.

— Вече е насрочено? О, Джейсън, това е страхотно.

— Мисля обаче, че Тревър си е уредил работата.

— Джейсън, това е негативно мислене.

— Не, просто реализъм. Тревър провежда усилена кампания. Накарал е всичките си клиенти да се обадят на Горди и да му съобщят, че искат Тревър да заеме мястото.

— Но Горди вижда как стоят нещата.

— Може и така да е, но обича да му се подмазват. Никога не отказва да му целунат задника.

— Защо и ти не постъпиш по същия начин?

— Мразя такива неща. Гадни са.

Тя кимна.

— Няма нужда да го правиш. Просто му покажи, че силно желаеш мястото. Искаш ли омлет?

— Омлет?

Възможно ли бе да приготвиш омлет от тофу? Ама че отврат!

— Да. Имаш нужда от протеини. Ще ти изпържа и шунка. Горди обича месоядци, нали?

На път към службата сложих диск в уредбата на колата, която бях взел под наем. Беше от богатата ми колекция с мотивационни лекции на божеството, почитано от всички продавачи, великия бизнес гуру Марк Симкинс.

Вероятно бях слушал диска „Стани победител“ поне четиристотин пъти. Можех да изрецитирам дълги пасажи, имитирайки мелодичния глас на Марк Симкинс, носовия му акцент от Средния запад и необичайната му фразеология. Той ме научи никога да не използвам думата „цена“, когато съм с клиент. Вместо това казвах „инвестиция“. „Договор“ беше още една от опасните думи. Би трябвало да кажеш „документация“ или „споразумение“. Но най-вече ме научи да вярвам в себе си.

Понякога слушах дисковете просто за да се нахъсам и да си придам увереност. Струваше ми се, че Марк Симкинс е личният ми треньор и ми вдъхва увереността, от която се нуждаех за интервюто с Горди.

Докато стигна до Фрамингам, вече преливах от кофеин — бях взел гигантския термос със себе си — и бях абсолютно готов. Тръгнах към офиса, като си повтарях любимата фраза на Марк Симкинс: „Вярвайте в себе си сто процента. Хората няма да имат друг избор, освен да ви последват“.

Другите ми фаворити бяха: „Очаквайте да ви се случат хубави неща“ и „Единственото важно е колко пъти ще успеете. Защото колкото повече пъти се проваляте и продължавате, толкова повече пъти успявате“.

Последната фраза ми напомняше за мъдреците от Далечния изток. Повтарях я безброй пъти, опитвайки се да разгадая смисъла й. Все още не бях сигурен какво означаваше, но си я казвах всеки път, когато имах затруднения, и винаги се чувствах по-добре.

Горди ме накара да чакам пред кабинета му поне двадесетина минути. Винаги караше хората да чакат. За него това бе въпрос на чест и просто ти се налагаше да се примириш. Виждах го през стъклото как обикаля из стаята и говори по телефона, жестикулирайки усилено. Седях до секретарката му Мелани, симпатична, хубава жена, много висока, с дълга кестенява коса, няколко години по-възрастна от мен. Тя ми се извини няколко пъти — очевидно й бе наредено да се извинява на всички, накарани да чакат, после ми предложи кафе, което отказах. Още малко кофеин и щях да излетя в небето.

Мелани ме попита как е минала играта снощи, така че й разказах за победата ни, без да навлизам в подробности за неофициалния ни шампион. После ме разпита за Кейт, а аз се поинтересувах от съпруга й Боб и трите й сладки хлапета. Побъбрихме си още няколко минути, но скоро телефонът й започна да звъни.

Към осем и половина вратата на Горди се отвори и той изскочи навън. Двете му къси ръчички бяха протегнати напред, сякаш искаше да ме прегърне. Горди, който прилича на мече, но не сладко, си пада страхотно по прегръдките.

— Стедман — поздрави ме той радушно. — Как си днес, приятелю?

— Здрасти, Горди — отвърнах.

— Мелани, донеси кафе на приятелчето ми.

— Вече му предложих, Кент — каза Мелани.

Тя бе единствената в службата, която го наричаше с малкото му име. Ние останалите, почти бяхме забравили, че той изобщо имаше такова.

— Вода? — продължи да любезничи той. — Кола? Скоч?

— Скоч с лед ми звучи добре — отговорих. — Закуска за шампиони.

Горди се изсмя весело, сложи ръка на рамото ми и ме въведе в огромния си кабинет. През френските прозорци се виждаха тюркоазеносин океан и палми, вълни, които се разбиваха в снежнобял пясък. Невероятна гледка, достатъчна да те накара да забравиш, че си във Фрамингам.