Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Мелани ми се усмихна съчувствено, когато излязох от кабинета на Горди.

Включих мобифона си, докато се отправях към моя офис. Звънна камбанката, която показваше, че имам съобщения. Не познах номера. Включих гласовата поща и отначало не познах гласа.

— Здрасти, Джейсън — изрече сериозен глас. — Имам информация за теб за онзи тип от хотели „Локуд“.

Кърт Семко.

Върнах се в офиса и му звъннах.

— Онзи тип се казва Брайън Борк, нали? — попита Кърт.

— Да.

Все още бях като замаян от психическия тормоз на Горди.

— Приятелят ми от корпоративната охрана на „Локуд“ се поразрови малко — обясни ми Кърт. — Та чуй това. Твоят човек Брайън и годеницата му тъкмо се върнаха от Аруба, нали?

— Да…

Спомних си, че ми бе споменал как ще отсъства от службата през следващите десетина дни.

— Каза, че ще води жена си във Виена, Вирджиния.

— Билети първа класа, петзвезден хотел, всички разноски платени. Познай от кого.

— От кого?

— От „Хитачи“.

Замълчах за момент.

— Мамка му — изругах накрая.

Кърт се засмя.

— Това май обяснява защо те разиграва.

— Не е лъжа. И ме размотава вече цяла година. Леле, това определено ме вбесява.

— Алчен тип, а?

— Трябваше да се досетя. Разиграва ме заради билетите за суперкупата и каквото друго успее да изкопчи от мен, а междувременно си урежда нещата с „Хитачи“. Изобщо не е имал намерение да купува от нас. Е, добре. Благодаря ти, човече. Поне вече знам.

— Няма проблеми. Какво ще правиш?

— Правилото ни е да сключим сделката или да забравим за нея. Ще я забравя.

— Не мисля, че е разумно. Не разбирам защо трябва да се примиряваш. А и май има още нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Правилникът на хотели „Локуд“ забранява да се приемат подаръци от клиенти или продавачи, чиято стойност надвишава сто долара.

— Наистина ли?

— Затова другарчето ми от охраната знае какво става.

— Значи Борк се е накиснал в неприятности?

— Не още. Отворили са му досие. Пътешествието му до Аруба струва пет-шест хиляди долара. Това е нарушение на правилника на компанията, нали?

— И какво да правя с тази информация? Да го изнудвам?

— Не, човече. Просто ще му помогнеш да се справи с етичната си дилема. Ще го отведеш далеч от изкушението — засмя се отново. — И работата ти е уредена.

— Как?

Звъннах на Брайън Борк, но се включи телефонният му секретар. Оставих му съобщение да ми се обади колкото се може по-скоро.

После си проверих електронната поща. Едно от писмата прикова вниманието ми. Обикновено не обръщам внимание на съобщенията на личен състав — имам си работа, а и чувам за новите места в нашия отдел още преди да ги публикуват. Но тук ставаше дума за свободно място за служител в корпоративната охрана. Прегледах го набързо.

Изпълнение на различни задължения, като осигуряване физическата охрана на сградата, както и реагиране на всички спешни случаи, включително охрана, медицинска помощ, пожар или бомби. Квалифицираните кандидати трябва да имат гимназиална диплома, добри комуникативни способности и опит в охранителната дейност. Стаж в армията е предимство. Трябва да демонстрират умения с оръжия и лидерски качества.

Припомних си думите на Таминек: „Трябва да намерим работа в «Ентроникс» за този човек“.

Интересна идея.

Запазих съобщението в пощенската си кутия.

Изнервих се да чакам телефонното обаждане на Брайън Борк, затова се надигнах да се разтъпча. Тръгнах по коридора, за да видя шефа на техническия ни отдел, инженер Фил Рифкин, тъй като исках да уредя презентацията, която трябваше да направя след няколко дни.

Фил Рифкин бе типичният компютърджия. Инженер по образование, той познаваше отлично всички плазмени телевизори и монитори, които „Ентроникс“ произвеждаше. Подкрепяше отдела по продажбите, отговаряше на тъпи въпроси, образоваше ни относно последните продукти и уреждаше презентациите ни. Понякога придружаваше някой от продавачите на демонстрация, ако продавачът не бе абсолютно сигурен как да борави с техниката или ако клиентът бе особено важен. Освен това беше техническият ни гуру, винаги готов да помогне, когато клиентите задаваха въпроси, на които не можехме да отговорим.

Рифкин работеше в помещение, което наричахме плазмената лаборатория, макар че не бе само за плазмени продукти. Беше дълга и тясна стая без прозорци. Стените й бяха покрити с плазмени монитори. По пода се преплитаха кабели и жици, в които хората вечно се спъваха. Почуках на вратата и Фил ми отвори бързо, сякаш ме бе очаквал.