Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Греъм беше човек с многостранни интереси и таланти. Вечно се трудеше по разни двигатели, а в момента оправяше вехтия си фолксваген костенурка от 1971 година в задния двор на кооперацията. Работеше в магазин за грамофонни плочи. Освен това бе луд на тема „Стар Трек“. Знаеше наизуст всички реплики от сериала и дори имената на епизодичните герои. Веднъж ми каза, че на времето си падал страхотно по лейтенант Ухура. Посещаваше всички конгреси на „Стар Трек“ и си бе направил лула за хашиш от макет на кораба „Ентърпрайз“.

Греъм бе лежал и в затвора, както и други от приятелите ми от старата махала. В началото на двайсетте си години бе обрал няколко къщи, за да си плати за дрогата, и го бяха заловили.

Може би и моят живот щеше да протече по същия начин, ако родителите ми не бяха настояли да уча в колеж. Неговите родители смятаха колежа за прахосване на пари и отказаха да платят образованието му. Той се ядоса и напусна гимназията през последната година.

— Съжалявам, човече — казах. — Имах страшно много работа.

— Не съм те чувал от седмици. Ела в уникалната бърлога. Ще попушим и ще ти покажа какво направих с фолксвагена.

— Адски съжалявам, Греъм. Някой друг път.

По обяд Фестино влезе в кабинета ми.

— Чу ли за Тревър? — въодушевено извика той.

— Какво е станало?

Фестино се захили доволно.

— Имал среща с президента на „Павилион“, за да се здрависат и подпишат сделката. Президентът е тип, който не чака й пет секунди. Откачен на тема точност. И какво става? Наш Тревър спуква гума на магистралата. Пропуска срещата, а президентът побеснява.

— Е, и? Всички сме си имали проблеми с колите. Тревър сигурно се е обадил в „Павилион“ по мобифона си и си е насрочил нова среща. Голяма работа.

— Това е чудесната част, Тигре. Мобифонът му също сдал багажа. Не успял да се обади. А президентът и кохортата му просто си седели и чакали Тревър да се появи, но той не го направил.

Фестино сипа малко антибактериален лосион в ръката си и ми се усмихна широко.

— Да, кофти е да ти се случи нещо подобно.

Разказах му за сделката с „Локуд“, сключена благодарение на информацията за пътешествието в Аруба. Забелязах, че Фестино ме изгледа по нов начин.

— И ти го направи, Тигре?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто съм впечатлен. Не допусках, че имаш такива таланти.

— Има много неща, които не знаеш за мен — ухилих се загадъчно.

След като Фестино си тръгна, звъннах на Кърт.

— Браво на теб — поздрави ме той.

— Благодаря ти, човече.

— Няма проблеми.

Отворих електронната си поща.

— Слушай — казах. — Тъкмо се отвори едно място, което е адски подходящо за теб. Служител в корпоративната охрана. Предпочитат бивши военни. С опит в боравенето с оръжия. Имаш опит с оръжия, нали?

— Прекалено богат — отвърна Кърт.

— Интересува ли те? Заплащането е добро. Със сигурност по-добро от карането на пикап.

— Ще искат ли да проверяват досието ми?

Препрочетох съобщението.

— Ще трябва да минеш през проверка на криминалното ти досие, тест за дрога и проверка на трудовия стаж.

— Ето ти уловката — изтъкна той. — В мига, когато видят позорното уволнение, ще изхвърлят молбата ми.

— Не и ако обясниш обстоятелствата.

— Не получаваш такава възможност — обясни ми Кърт. — Но ти благодаря за помощта, човече.

— Познавам директора на корпоративната охрана — казах бързо. — Денис Сканлън. Добър човек. Харесва ме. Мога да му разкажа за теб.

— Не е толкова лесно, приятел.

— Но си заслужава да опитам, нали? Чакай само да му разкажа за бейзболния мач. Трябва да те направим официален служител на „Ентроникс“. Той ще схване нещата.

— Той търси служител, а не спортист.

— Да не искаш да кажеш, че не си квалифициран?

— Работата не е в квалификацията.

— Ще му се обадя — реших твърдо. — Още сега.

— Благодаря ти.

— Хей — прекъснах го. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Вдигнах телефона и набрах номера на Денис Сканлън. Разказах му за Кърт, за това, че е бил в специалните части, как са го уволнили, но по обяснима причина.

Сканлън незабавно се заинтересува. Каза, че си падал по военните.

Нямах нищо против надутия ми баджанак Крейг Глейзър и устремената му към върховете на обществото съпруга Сузи, но сърцето ме заболяваше, когато си помислех за горкото им, гениално, трудноприспособимо хлапе, осемгодишния им син Итън.

Да започнем с името. Можеш да кръстиш Итън дете, за което очакваш още преди да се роди, че ще бъде тормозено на игрището, ще му крадат парите за обяд, ще му чупят очилата и ще му навират лицето в пръстта. Освен това Крейг и Сузи се мъчеха да го предпазят от всички житейски истини, но пък абсолютно не се интересуваха от него. Прекарваха с детето си колкото се може по-малко време. Когато Итън не бе подложен на шамаросване, или с каквото друго тормозеха децата в частните училища, бе отглеждан у дома, изолиран от връстниците си, които вероятно биха му помогнали да пристъпи в нормалния свят. За възпитанието му се грижеше филипинска гувернантка, на име Корасон. Резултатът бе умно, интелигентно и адски объркано момченце, към което изпитвах искрено съжаление.