Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Чудесно — казах лаконично.

— Мога да поговоря с Дик за теб — великодушно ми предложи Крейг.

— Не си губи времето. Той дори не знае за съществуването ми.

— Няма проблеми. Просто ще го помоля да се погрижи за теб.

— Благодаря, Крейг, но не искам.

— Работиш здраво, човече. Наистина ти се възхищавам за това. Аз получавам купища пари за нещо, което за мен е само игра, а ти се трудиш неуморно. Нали така, Кейт?

— Така е — потвърди тя.

— Не смятам, че бих могъл да издържа на напрежението ти — продължи Крейг. — С доста неща ти се налага да се примиряваш, нали?

— Нямаш представа — отвърнах многозначително.

Не можех да изтърпя повече, затова им казах, че отивам да сваля работните дрехи. Вместо това потърсих Итън. Открих го в малката спалня за гости на горния етаж, която след време щяхме да превърнем в стая за бебето. Лежеше по корем на мокета и четеше някаква книга.

— Здрасти, чичо Джейсън — поздрави ме той.

Итън фъфлеше леко, нещо, заради което съучениците му със сигурност го подиграваха, и носеше очила на всичкото отгоре.

— Здрасти, приятел — казах, като се настаних до него и му подадох книгата. — Май нямаш нужда от друга книга, а?

— Благодаря — надигна се той и съдра опаковката. — О, тази е жестока.

— Вече я имаш, така ли?

Той кимна сериозно.

— Според мен е най-хубавата книга от серията.

— Колебаех се между нея и една за затвора „Тауър“ в Лондон.

— Направил си чудесен избор. Бездруго се нуждаех от екземпляр за вилата в Марин.

— Добре. Но още не съм наясно защо ацтеките толкова са си падали по човешките жертвоприношения.

— Доста е сложно.

— Обзалагам се, че можеш да ми обясниш.

— Ами… правили са го, за да поддържат равновесието във вселената. Вярвали са, че в човешката кръв има някакъв дух. Най-вече в сърцето. И трябвало непрестанно да правиш дарения на боговете, защото в противен случай вселената щяла да спре да съществува.

— Разбирам. Има логика.

— И когато нещата особено се влошавали, правели все повече жертвоприношения.

— Аха, така става и в моята работа.

Итън наклони глава любопитно.

— Наистина ли?

— Нещо такова.

— Ацтеките одирали хората, готвели ги и ги ядели.

— Е, ние не правим същото.

— Искаш ли да видиш илюстрация на стола с шиповете?

— Разбира се — отговорих. — Но май трябва да слезем долу да вечеряме.

Итън поклати бавно глава.

— Не е задължително. Можем да ги помолим да ни донесат вечерята тук. Аз обикновено правя така.

— Хайде, ела — подканих го. — И двамата ще слезем долу. Ще си правим компания.

— Предпочитам да остана тук — възрази той.

Възрастните бяха минали на червено вино, бордо, донесено от Крейг. Бях сигурен, че е безумно скъпо, макар да имаше вкус на мръсни гуменки. Усетих уханието на пържолите. Сузи говореше за телевизионна звезда, която била в клиника за наркомани от няколко седмици, но Крейг я прекъсна, за да ме попита:

— Не можа да издържиш повече мъчения, а?

— Итън е страхотен — отвърнах. — Разказа ми, че когато ацтеките си имали сериозни проблеми, правели все повече човешки жертвоприношения.

— Е, той е в състояние да те проглуши от приказки — отсъди Крейг. — Надявам се, не те е обезкуражил да имаш собствени деца. Не всички стават като Итън.

— Той е страхотно хлапе.

— И ние го обичаме до смърт — отговори Крейг тържествено. — Е, искам да чуя за работата ти. Сериозно говоря.

— Досадна история. Не виждаме никакви знаменитости.

— Искам да чуя всичко — настоя той. — Трябва да знам какъв е животът на обикновените хора, тъй като пиша за тях. Смятам разговора с теб за проучване.

Изгледах го развеселено и започнах да обмислям няколко саркастични отговора, но мобифонът ми звънна. Бях забравил, че е все още закачен на колана ми.

— Ето — извика Крейг. — Сигурно ти се обаждат от службата, нали? — погледна той жена си, а после и Кейт. — Шефът му се обажда. Нещо трябва да бъде направено точно в този момент. Господи, адски вълнуващо е как размахват камшика в корпоративния свят.

Станах и влязох във всекидневната, за да отговоря.

— Здрасти — каза Кърт.

— Какво става? — попитах, доволен, че съм се отървал от Крейг поне за малко.

— Прекъснах ли ти вечерята?

— Не — излъгах бързо.

— Благодаря ти, че си говорил с шефа на охраната ви за мен. Попълних молбата и му я пратих по електронната поща и той ми се обади. Иска да се видим утре следобед.

— Чудесно — зарадвах се. — Сигурно наистина се интересува от теб.