Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Защо мислиш така?

— Смята, че нямам инстинкт на убиец. А Тревър е суперзвезда. Продажбите му винаги са добри, но тази година са изключителни. Просто е страхотен продавач. Да не забравяме и за Брет Глийсън. Той е общо взето тъпо копеле, но е агресивен като животно, а шефът си пада по това. Горди твърди, че ще назначи един от трима ни, но залагам на Тревър. В понеделник му предстои сериозна демонстрация пред началниците на инвестиционна фирма „Фиделити“ и ако мониторите ни спечелят съревнованието, което със сигурност ще стане, Тревър ще сключи сделката. А тя е гигантска. Това пък означава, че ще спечели конкуренцията с мен и аз съм прецакан.

— Слушай, не знам как стоят нещата в бизнеса, но повярвай ми, бил съм в безброй ситуации, които са изглеждали безнадеждни. И единственото сигурно е непредвидимостта. Сложна работа. Затова хората говорят за „мъглата на войната“. Често не можеш да повярваш на очите си, а и никога не можеш да си сигурен в плановете и способностите на врага си.

— Това какво общо има с повишенията?

— Имам предвид, че загубата ти е гарантирана само ако не се бориш. Човек трябва да влиза в бой с идеята, че ще победи — обясни ми Кърт и отпи от водата си. — Загряваш ли?

На сутринта се измъкнах от леглото тихичко, още в шест часа, преди будилникът да изпищи. Кейт дишаше тежко — очевидно бе попрекалила с алкохола снощи. Слязох долу да си направя кафе. Подготвих се психически за среща с Крейг, ако случайно ставаше рано. После си спомних, че шест сутринта е три по калифорнийско време и той вероятно спеше дълбоко след пиянската нощ.

Кухнята и трапезарията бяха засипани с остатъците от вечерята. Чинии и прибори бяха разхвърляни навсякъде. Кейт и Сузи бяха израснали с прислуга, разчистваща след тях, а Сузи все още си имаше икономка, която готвеше и чистеше. Кейт пък понякога живееше, сякаш разполагаше с прислужница. Не че имах право да се оплаквам, тъй като нямах дори нейното оправдание. Просто мразя да мия чинии и по природа съм си мърляч. Е, това си е друг вид извинение.

Плотовете бяха затрупани с чашите за мартини и чаши за вино и не успях да открия кафеварката. Най-после я намерих и я пуснах, като случайно разсипах малко кафе на зеления плот. Циментови плотове. Само през трупа ми.

Чух тракане и се завъртях. До кухненската маса, скрит зад високата купчина тенджери и купи, седеше Итън. Изглеждаше дребен и крехък и не приличаше на самоувереното хлапе, каквото е по принцип. Със сребърен черпак ядеше попара от гигантски супник, който сигурно бе открил в шкафа.

— Добро утро, Итън — поздравих го тихо, за да не събудя купонджиите на горния етаж.

Той не ми отговори.

— Здрасти, приятел — казах по-високо.

— Извинявай, чичо Джейсън — отвърна той. — Не съм от хората, които обичат ранната сутрин.

— Е, и аз не съм.

Приближих се до него и тъкмо се канех да разроша косата му, когато си припомних колко мразеше хората да го пипат по главата. И аз самият не обичах подобни неща като дете. А дори и сега. Потупах го по гърба и си разчистих място на масата, като бутнах настрани сините порцеланови чинии от баба Спенсър, които блестяха от мазнината на прегорените пържоли.

— Имаш ли нещо против да си взема от попарата ти? — попитах учтиво.

Итън сви рамене.

— Не ми пука. Бездруго си е твоя.

Кейт сигурно я бе купила за Итън вчера, когато отиде на пазар. Съпругът й получаваше разни смотани клечки и треви за закуска. Реших, че по-късно трябва да възнегодувам срещу това. Взех си купичка от шкафа и си сипах щедро от попарата. Налях си и чаша пълномаслено мляко. Надявах се, че все още ще е останало нещичко от него, когато гостите ни си заминат.

Излязох навън, за да прибера вестниците. Получавахме „Бостън Глоуб“ за Кейт и „Бостън Хералд“ за мен — това бе единственият вестник, който баща ми четеше. Когато се върнах в кухнята, Итън каза:

— Мама реши, че снощи си излязъл, за да избегнеш компанията на татко.

Засмях се престорено.

— Наложи ми се да изляза по работа — излъгах бързо.

Той кимна замислено, сякаш не вярваше на думите ми, и поднесе гигантския черпак към устата си.

— Татко може да е адски досаден — отсъди. — Ако можех да шофирам, и аз нямаше да си стоя много у дома.

Рики Фестино ме сграбчи тъкмо преди да си вляза в кабинета.

— Тук са — съобщи ми той.

— Кой?

— Екипът за разчистване. Господин Уолф от „Криминале“.

— Рики, ужасно рано е и нямам представа за какво говориш.