Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Е, здраве да е. Поне се опита — каза тя.

— И аз така мисля.

— Важното е, че му показа желанието си да получиш мястото.

— Направих го.

— Наистина ли?

— Дали наистина го искам? Да, така мисля. Стресът и работата ще се увеличат, но смятам, че ако сведеш глава, няма да стигнеш доникъде.

— Прав си.

— Баща ми пък винаги казваше, че пиронът, който стърчи, бива зачукван най-здраво.

— Ти не си баща си.

— Така е. Бъхтеше по цял ден в завода и мразеше работата си.

Замислих се за момент. Припомних си свитите рамене на баща ми, липсващите върхове на пръстите му, дългите му мълчания, примирения поглед в очите му. Май бе готов да се примири с всички гадости, които животът му поднасяше. Понякога ми напомняше на куче, чийто собственик го бие всеки ден, и то се свива всеки път, когато някой се доближи до него. Но татко беше добър човек. Не ми позволяваше да се отнасям несериозно към училището. Винаги проверяваше дали съм си написал домашните. Не искаше да водя същия живот като него. Едва сега започвах да разбирам колко много му дължах.

— Джейсън? Знаеш ли, наистина си страхотен с Итън. И това адски ми харесва. Мисля, че си единственият възрастен, който му обръща внимание. И той го цени.

— Харесвам горкото хлапе. Знам, че е леко смахнат, а и със сигурност е наясно, че родителите му са кретени.

Кейт кимна и се усмихна тъжно.

— Да не би да се идентифицираш с него?

— Аз? Той е пълната ми противоположност като дете. Аз имах безброй приятели.

— Имам предвид, че и ти си бил единствено дете, и твоите родители не са се въртели много около теб.

— Родителите ми не се въртяха около мен, защото си съдираха задниците от бачкане. А Крейг и Сузи са заети да се пекат в Майорка с Робърт де Ниро. Просто не искат да са около сина си.

— Знам. Това е адски несправедливо.

— Несправедливо?

В очите й имаше сълзи.

— Ние сме готови на всичко, за да имаме бебе, а те са късметлии със страхотно дете, което пренебрегват… — поклати глава тя. — Каква ирония, нали?

— Разрешаваш ли ми да им кажа какво мисля за начина, по който отглеждат Итън?

— Не. Това само ще ги раздразни и ще отвърнат, че не знаем нищо, тъй като нямаме собствено дете. А и бездруго няма да ги промениш. Важното е, че ти се отнасяш добре с Итън и правиш живота му по-хубав.

— Но все пак бих споделил мнението си с Крейг.

Кейт се усмихна и отново поклати глава.

— Хей — казах, — уредих Кърт на работа в „Ентроникс“.

— Кърт?

— Кърт Семко. Онзи тип от специалните части.

— Аха, сетих се. Шофьорът на пикапа. Каква работа му уреди?

— Служител в охраната.

— Пазач?

— Не. Пазачите са на граждански договори. Той ще се занимава с вътрешните проблеми — предотвратяване на загуби, наблюдение и тъй нататък.

— Май не знаеш какво точно правят, а?

— Нямам представа. Но шефът на охраната го назначи с радост.

— Е, това е чудесно за всички.

— Да, чудесно е.

На следващата сутрин разопаковах кутията с дискове „Бизнесът е война“ и пъхнах първия в уредбата на колата. Говорителят звучеше като Джордж Скот в ролята на генерал Патън. Лаеше заповеди да се направи „план на битката“ и създаде „командната верига“, и наставляваше: „Добре обучените и сплотени екипи с качествен лидер понасят по-леки загуби“.

Толкова се ентусиазирах от виковете на генерала, макар вероятно да бе някой дебел дребосък с очила, неуспял да се уреди в радиото, че бях готов да нахлуя в кабинета на Горди и да настоявам за повишението. Бях готов да ритам задници.

Но докато стигна до службата, здравият ми разум се завърна. Пък и ми се налагаше да отида до Ривиър, за да демонстрирам тридесет и шест инчов плазмен телевизор за пистата за кучешки надбягвания. Не мислех, че комарджиите ще се развълнуват от новата придобивка, нито че ще направят разлика между обикновен стар телевизор и новия плазмен модел. Върнах се от Ривиър късно следобед, което не бе лошо, тъй като Горди обикновено бе в по-добро настроение след обилно похапване.

Завлякох Фестино в кабинета ми и го накарах да прочете няколко договора, които бях приготвил набързо. Никой не можеше да се сравни с Фестино по отношение на договорите. Проблемът бе, че той самият не подписваше достатъчно. Напомняше ми на Итън като двегодишен, когато бе изучил идеално диска за ходене до тоалетната, който родителите му настояваха да гледа непрестанно. Итън знаеше всяка песничка и дума. Бе станал експерт по ходене до тоалетната, но в продължение на години си вършеше работата в памперса. Фестино бе като него — гений в договорите, но не можеше да сключи нито един.