Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Запалих лампата в кабинета.

Фестино сложи ръка на рамото ми.

— Екипът по сливането, задник. Тук са още отпреди аз да се появя. Шест души. Четирима от „Макинзи“, двама от Токио. Носят калкулатори и бележници, радиостанции и дигитални фотоапарати. Пристигнали са от главния офис на „Роял Майстер“ в Тексас, като са оставили купчина трупове в Далас. Чух за това от един приятел, който ми звънна снощи, за да ме предупреди.

— Чакай малко — опитах се да го възпра. — Може би са тук просто за да решат как най-добре да се справят със сливането на двете организации.

— Леле, ти наистина живееш в измислен свят — изсумтя той презрително.

Забелязах, че се потеше усилено. Синята му риза бе подгизнала под мишниците.

— Търсят излишните, приятел — продължи той. — А това съм аз. Дори жена ми смята, че съм безполезен.

— Рики…

— Те ще решат кой да остане и кой да бъде изритан. Нещо като „Сървайвър“ на корпоративно ниво, но изгубилите не отиват в шоуто на Джей Лено.

Фестино извади малкото шишенце с антибактериален лосион и започна да разтрива нервно ръце.

— Колко време ще останат тук? — попитах.

— Не знам. Може би седмица. Приятелят ми от Далас каза, че прекарали доста време в разглеждане на досиетата на всички продавачи. Върховните двадесет процента получили покана да запазят службите си. Останалите били разкарани.

Затворих вратата на кабинета.

— Ще направя всичко възможно да те защитя — обещах му.

— Ако и ти самият си тук.

— Защо да не съм?

— Защото Горди те мрази.

— Горди мрази всички.

— Освен любимеца си Тревър. Ако си запазя работата, а този тип ми стане шеф, кълна се, че ще откача. Ще дойда някоя сутрин с узи в ръка и ще проведа собствено разчистване.

— Мисля, че си погълнал прекалено много кофеин.

Денят беше дълъг и изморителен. Слухове за приближаващо бедствие се носеха из коридорите.

В края на деня, докато слизахме надолу с асансьора, гледахме безмълвно плоския монитор, монтиран на стената. Показваше спортните новини — „Ред Сокс“ водеха с половин игра „Янките“. После видяхме сериозните новини — поредното камикадзе в Ирак и репортажите от стоковата борса. Днес рожден ден имаха Шер и Балзак. Много от колегите ми намираха телевизора в асансьора за адски досаден, но аз нямах нищо против него. Поне ме разсейва от мисълта, че се намирам в стоманен ковчег, увиснал на кабели, които могат да се скъсат всеки момент.

Вратата на асансьора се отвори във фоайето и забелязах изненадано Кърт, който говореше с шефа на охраната, Денис Сканлън. Кърт носеше тъмносин костюм, бяла риза и раирана сребриста вратовръзка. Приличаше на вицепрезидент. На левия му ревер бе закачен временен пропуск. Помещенията на охраната бяха встрани от фоайето.

— Здрасти, човече — поздравих го. — Защо си още тук? Мислех, че интервюто ти бе насрочено за сутринта.

— Беше — усмихна ми се той.

— Позволи ми да ти представя новия ни служител — намеси се Сканлън, дребен тип, който приличаше на жаба без врат и с квадратно тяло.

— Наистина ли? — зарадвах се. — Това е страхотно.

— Всички се радваме, че Кърт се присъедини към нас — обясни ми Сканлън. — Вече даде няколко умни предложения за подобряване на охраната. Наистина е наясно с технологията.

Кърт сви скромно рамене.

Сканлън се извини и се оттегли, а ние с Кърт останахме неподвижни за няколко секунди.

— Е, това е чудесно — казах.

— Започвам в понеделник. Трябва да попълня купчина документи и да присъствам на оперативката, но няма начин. Става дума за истинска работа.

— Наистина се радвам.

— Благодаря ти, човече.

— За какво?

— Сериозно говоря. Задължен съм ти. Не ме познаваш много добре засега, но ще научиш, че никога не забравям услугите.

Присъединих се към Кейт в леглото, след като си проверих имейлите за последен път. Тя носеше обичайния си спален тоалет — огромна тениска и още по-гигантско долнище на анцуг. Гледаше телевизия и по време на рекламите каза:

— Съжалявам, че нямах възможност да те разпитам за интервюто ти с Горди.

— Няма проблеми. Мина добре. Доколкото може интервю с Горди да мине добре. Дразни ме, заплашва ме и се опитва едновременно да ме нахъса и обезкуражи.

Кейт завъртя очи.

— Какъв кретен! Мислиш ли, че ще получиш работата?

— Кой знае? Вероятно не. Казах ти, че Горди си пада по Тревър, защото е агресивен и безмилостен. А мен ме смята за мухльо. Готин тип, но мухльо.

Започна адски вбесяваща реклама и Кейт намали звука.