Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Казват, че животът прилича на гимназия, в която обаче разполагаш с пари. Вероятно сте познавали хора като мен в училище. Никога не съм бил от кретените, които ще те набият и ще ти вземат парите. Не съм бил и от популярните футболисти, които ще ти откраднат гаджето. Не съм бил геният, който пише домашните ти. И определено не съм бил едно от богатите хлапета. Но ако си спомняте, в училище имате и друг тип хора.

Ако си бил един от зубрачите със смешни гуменки и прекалено тесни джинси, вероятно не сме били близки приятели, но за разлика от повечето ти съученици, не съм ти се подигравал. Просто ти се усмихвах и те поздравявах в коридора. Ако грубияните започнеха да те тормозят, винаги се опитвах да те защитя и да им напомня, че трябва да се държат мило с теб, тъй като след десетина години всички те ще работят за теб.

Та, въпреки чувствата ми към Крейг Глейзър двамата със сина му се разбирахме чудесно. Предпочитах да си приказвам с Итън и да вляза в странния му свят на средновековни изтезания, отколкото да слушам как Крейг ми разказва за последния си телевизионен хит.

На път към къщи се отбих в лъскава книжарница в универсалния магазин, където имаше и чудесен спортен щанд. Исках да купя подарък за горкия Итън. Паркирах и отново се опитах да звънна на Кейт. Последните три пъти ми отговори телефонният ни секретар. Знаех, че днес си е тръгнала по-рано от работа, за да си е у дома, когато сестра й и Крейг се появят. Не можех да разбера защо не вдигаше телефона. Може да бе отишла на пазар.

Този път обаче вдигна.

— Здрасти, сладурче — поздрави ме тя жизнерадостно. — Прибираш ли се? Сузи и Крейг тъкмо пристигнаха.

— Страхотно — отвърнах саркастично. — Нямам търпение да ги видя.

Тя реши да не ми обръща внимание.

— И те нямат търпение да те видят.

Чух тракане на чаши и смях.

— Приготвяме вечеря — съобщи ми Кейт.

— Ние?

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Сузи изкара курс по първа помощ.

Този път дочух още по-гръмки смехове.

— Купих чудесни пържоли от „Джон Дюър“ — уведоми ме тя. — Дебели са три сантиметра.

— Звучи добре. Е, слушай, поговорих с Горди.

— И как мина?

— Съсипа ме от тормоз.

— О, Господи!

— Пълен кошмар, Кейт. Но после открих нещо за онзи тип от хотели „Локуд“…

— Не мога да говоря сега, бебчо. Съжалявам. Прибирай се у дома. Всички умираме от глад. Ще поговорим вкъщи.

Затворих раздразнено и влязох в книжарницата. Разгледах набързо детския отдел, после тийнейджърския и открих две възможности. Като повечето хлапета, Итън бе минал през фазата на динозаврите и планетите, но после бе завил към Средновековието. Нямам предвид крал Артур и рицарите на кръглата маса. Интересуваха го инструментите за средновековни мъчения. Човек наистина можеше да си зададе въпроси относно брака на родителите му.

Зачудих се кое от двете да избера — книга за затвора „Тауър“ в Лондон или друга за ацтеките. Ацтеките надделяха. Илюстрациите бяха по-хубави и несравнимо по-зловещи.

На път към касата минах покрай отдел „Помогни си сам в бизнеса“ и една от книгите прикова вниманието ми. Заглавието беше „Бизнесът е война“. Обложката беше в камуфлажно зелено.

Спомних си подигравките на Горди към Марк Симкинс.

Е, тази книга не беше сладникав боклук. Обещаваше да научи бизнесмените на „доказано ефективните тайни на военното лидерство“. Изглеждаше обещаваща.

Сетих се за Кърт и за начина, по който ми помогна да сключа сделката с „Локуд“ с едно телефонно обаждане.

После открих друга книга, наречена „Тайните на победите на Атила“. След това видях „Генерал Патън за лидерството“, „Мениджърът на зелените барети“ и скоро държах купчина книги и дискове.

На касата изстенах — покупките ми бяха адски скъпи, но оправдах действията си с мисълта, че инвестирам в бъдещето си. После ги помолих да ми опаковат като подарък книгата за Итън.

Възрастните се бяха настанили в тясната ни кухня, а Итън не се виждаше никъде. Смееха се високо и пиеха от огромни чаши за мартини. Прекарваха си толкова добре, че дори не ме забелязаха. Макар Сузи да бе четири години по-възрастна от Кейт, двете страхотно си приличаха. Клепачите на Сузи бяха малко по-тежки, а устата й — леко изкривена надолу. А и времето и луксозният живот също я бяха променили малко. Имаше повече бръчици около очите от Кейт, несъмнено от яркото слънце на Карибските острови. Косата й изглеждаше така сякаш бе фризирана поне веднъж седмично в някой осемстотиндоларов салон в Бевърли Хилс.