Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Една минута, ваша чест — обърна се прокурорът към съдията. Тя пак отиде до ограденото място.

— Кой сте вие? — попита тя единствения останал обвиняем.

— Фелстъд. Питър Фелстъд.

Мъжът предизвикателно се опули в тях.

— Нещо не е наред ли?

Елен Саундърс и новият й приятел Джейк Финчер прекараха наистина забележителен обяд. Наложи се да чакат за масата във „Флинт“, но те бяха доволни, че въобще намериха място. С масите бе трудно, както винаги в делничните дни, и може би защото бяха прекалено залисани в разговора, те не забелязаха хаотичното обслужване и дългите чакания между блюдата.

Накрая Елен погледна часовника си и каза:

— О, Боже мой, Джак. Не мога да повярвам, че е толкова късно. Трябва да поискам сметката.

— Прекрасно. Но сега е мой ред.

— Тогава нека да платим поотделно. Настоявам. — Но когато донесоха сметката, Джейк прекъсна пазарлъците, като извади кредитната си карта и й върна нейната. Той сложи на чинийката картата си и сметката в очакване на сервитьорката.

— Надявам се, че обядът ви хареса, сър? — до него се появи сервитьор, но той не беше същият, който бе донесе менюто, но Джейк бързаше.

— Беше много хубав — увери той сервитьора.

— Сигурно няма да се откажете от едно кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме.

Сервитьорът кимна и взе чинийката с картата на нея.

След пет минути нервираният Джейк повика минаващата сервитьорка.

— Готови ли сте да платите?

— Какво искате да кажете с това „готови“? Вече пет минути чакам да проверите картата ми. Когато сервитьорката отиде да изясни въпроса, той промърмори на Елен:

— Тази трябва да забрави за бакшиша.

След малко сервитьорката се върна.

— На коя сервитьорка дадохте картата си?

— Не беше сервитьорка. Беше мъж. — Джейк обиколи с поглед масите, но никъде не видя сервитьора, който му бе взел картата.

— Замина ли? — Франк втрещено гледаше другия детектив. — В какъв смисъл „замина“?

— Сменил се е с друг затворник. Един задник, който от миналата нощ е изтрезнял само наполовина. Фърниш изглежда го е убедил, че това ще бъде хубава шега за неговата бивша жена.

— А адвокатите? Те е трябвало да знаят.

— Адвокатът на пияницата никога преди не се е срещал с него; онзи е имал правна осигуровка и е взел „телефона за помощ“ направо от охраната. Обаче Труман изглежда веднага разбрал, че клиентът му не е между обвиняемите. Той трябва да е доволен, че се е освободил от Фърниш. Много е доволен, ако питаш мен.

— Замириса му на гадно, а?

Позитано презрително се изсмя.

— Особено щом махна адвоката от случая? Обикновено, колкото по-голяма е бъркотията, толкова повече те я искат. Не, ако питаш мен, Фърниш означава нещо за Труман.

— Отбележи го някъде. Нещо друго?

— Помолихме да бъдат разпечатани всичките полицейски обаждания от сградата на съда в радиус от десет мили. Преди около двадесет минути някой се обадил с откраднатата кредитна карта. Уийкс е сега там долу. Съвсем сигурно е, че това е гласът на Фърниш. Ако той въобще се казва така. Няма никаква следа от това име по местата, където той твърди, че е работил. Направени са обаждания до всичките училища за погребални агенти, за да изясним кой е той в действителност.

Уийкс беше повикан от ресторанта.

— Да, това е бил той. Хладнокръвен колкото ви харесва. Жертвата даже не можа да си спомни номера на картата си; помни само, че била „Амекс“.

Франк изохка.

— Не ми казвай. „Златна“ ли е?

— А-ха. Той мисли, че кредитът му, извинявам се, сумата, която той посочи на „Амекс“, че може да разполага — е около петдесет хиляди.

— Супер. Окей, елате пак тук. Ще наредя на Роб да се обади незабавно в „Америкън Експрес“.

Двадесет минути по-късно крадената карта беше засечена в едно киберкафе на Второ Авеню. От патрулната кола, обикаляща в района с включена сирена, съобщиха, че въпросният човек, ползвал компютъра, бе заразил системата с вирус, щом приключил със своята сделка по мрежата. В момента, когато полицаите стигнаха до компютъра, „бръмбарът“ беше изял и последния байт информация от харддиска.

От човека, ползвал компютъра, нямаше и следа.

Камерите се върнаха.

Клер вървеше из апартамента, а мускулът на брадичката й заплашително пулсираше. Кристиан седеше в един от неговите големи кожени фотьойли с безизразно лице.

Техниците от полицията въобще не ги забелязваха. Бяха донесли своите стълби. Тънките жици бяха провиснали между ъглите на високия таван. Единият от техниците залепваше жиците в ъгъла между тавана и стената, а другият минаваше след него с кутия боя.