Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Всичко, което правехме заедно досега, беше насочено към изграждането на вашите актьорски умения. Вече е време да пренесете овладените от вас техники в пиесата.

Клер, която стоеше зад групата, затвори очи да се концентрира върху това, което говореше Пол.

— И така, какво е пиесата? Една история. Но какъв вид история? Нашите импровизации са преди всичко истории. Разликата е в това, че при импровизацията ние приемаме всичко, каквото и да ни предлагат. В пиесата единият персонаж не е задължително да приема това, което иска другия, и в резултат се стига до конфликт.

Клер отвори очи. Пол я гледаше. После погледът му се плъзна встрани и обиколи групата. За миг тя улови блясъка на студенина и злоба, изпратени към нея. Но това беше толкова кратък миг, че тя не можеше да бъде сигурна в това.

— Станиславски характеризира същността на пиесата, целта на главните й характери, като нейното „върховно осезание“. Често то остава като прикритие от публиката до падането на завесата. Но вие винаги трябва да го помните. Само тогава можете да определите как индивидуалната сцена, или както я нарича Станиславски „свободната игра“, се намесва в темата.

— А писателят? — попита някой. — Нима думите не определят пиесата?

— Забрави за писателя — някои се засмяха, но той продължи сериозно. — За да имат значение думите трябва да съдържат истина. Вашата истина.

Други въпроси нямаше.

— Добре. Пиесата, която ще поставяме, е „Хамлет“. Крис, ти ще си принцът. Кейф — краля. Елен — Гертруда. Клер, ти ще си Офелия.

И отново студен поглед. И защо Офелия? Ако беше се ръководела от изискванията на Пол за въплъщаване на личните преживявания чрез „емоционалната памет“, то трудно щеше да избере ролята на неуравновесена душевноболна жена. Леон — студентът, който тръгна, излезе прав: тук имаше прекалено много игри на въображението. Тя даже се чудеше, дали изборът на Пол не е някаква форма на наказание, и ако е така, то за какво изобщо я наказват.

Над дузина души бяха доведени от предварителния арест в най-голямата от седемте стаи на съда в Ню Джърси. Мястото, където те бяха настанени, бе обградено със стъклена стена, която го отделяше от останалата част на стаята, и в горната част на която имаше прозорче, през което обвиняемите можеха да говорят с адвокатите си.

Адвокатът стана от масата на защитата и наближи стъклената кабина.

— Мистър Филстъд? — попита той, като се вглеждаше с очакване в лицата на обвиняемите.

Единият от тях доближи мястото за разговори.

— Вие ли сте Брук?

Адвокатът протегна ръка през прозорчето.

— Точно така, Майкъл Брук. Как сте?

— Не успях да се наспя. В килиите е много шумно.

— Разбира се — каза Брук. — Слушайте, ще ви измъкнем за нула време оттук. Въпросът е дали днес ще направите официалното си заявление или по-късно? За вас това е без значение, но може да повлияе на размера на гаранцията.

— По какъв начин?

— Ето как, аз говорих с прокурора. Съпругата ви определено ще настоява за доста голяма сума, но дотолкова, доколкото да ви накара да се държите далеч от нея. Това може да стане, ако пледирате за невиновност. Тогава съдията може да намали сумата, базирайки се на презумпцията за невиновност. Но аз не бих разчитал на това.

— Окей. Невинен. Само да ме измъкнеш от тук.

Общинският съдия на Ню Джърси Харвей Чу се движеше по дългия списък на предявените обвинения. Той още веднъж погледна в листа пред себе си. — Питър Фелстъд.

Адвокатът Брук се приближи до бюрото на съдията, както го правеше и прокурорът. Заради мърморенето и шепота нищо не се чуваше от остъклената част на залата. Накрая съдията погледна нагоре и каза с уморен глас: „Десет хиляди долара“.

Брук се обърна към обвиняемия.

— Окей, мистър Фелстъд. Ние ще ви пуснем оттук до половин час. После ще отидем до моя офис, за да се разберем по въпроса за гаранцията.

— Благодаря, мой човек. Тъкмо сега ще отскоча до офиса си, за да знаят, че всичко е наред.

Те прекъснаха за обяд и се върнаха пак преди съдията Чу да стигне до края на списъка с обвиненията.

— Фърниш — извика той уморено и вдигна поглед. Мъжът в бялото спортно сако беше единственият, който бе останал в оградената част.

Позитано, който седеше на масата на защитата, прошепна на прокурора:

— Къде е Фърниш?

Тя погледна към стъклената преграда.

— Там.

Детективът почувства, че нещо стяга гърдите му.

— Това не е Фърниш.