Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Гостите се умоляват в деня на заминаването си да освободят стаите до обяд.

Към единадесет часа петият етаж на хотел „Лексингтън“ беше почти празен. Така е в Манхатън, в центъра на града, където дори туристите планират посещенията си на галерии, магазини и забележителности. Успалите се биват събуждани от шумните камериерки, които си бъбрят на испански, докато сноват между големия шкаф за мръсно бельо зад асансьора и стаите, приготвяни за следобедните гости.

Разпръснати по коридора, захвърлените табли със закуска сочат все още непочистените стаи.

Пред стая 507 нямаше табли.

Всяка сутрин по един брой на „Ню Йорк Таймс“ се раздаваше по стаите с поздравления от хотела.

Поздравлението пред стая 507 не беше отворено. Листът лежеше върху килима недокоснат.

Консуела Алварес остави стая 507 за накрая. Но щом всички останали бяха готови, не можеше повече да я подминава. Тя почука на вратата, извика: „Прислуга“ и се ослуша за отговор.

Никой не отговори.

Първото нещо, което забеляза, щом влезе вътре, беше студът, нахлуващ през завесите. Тя измърмори неодобрително и отиде до прозореца да дръпне шнура им. Слаба светлина изпълни стаята. Тя затръшна притворения прозорец.

Човекът в леглото не помръдна.

— Вече трябва да се събуждате, моля.

Завивката беше издърпана върху лицето му и очертаваше контурите на тялото, като на човек, засипан със сняг.

Консуела внезапно беше обхваната от лошо предчувствие. Миналата година бе станало самоубийство на втория етаж. Едно момче се обеси в банята. А хотелът беше претъпкан. Наложи се да изчистят стаята, за да я подготвят за следващите гости в пет часа.

Консуела се прекръсти. Тя нервно постави ръката си върху покривката на леглото, където трябваше да е рамото, и я натисна.

След секунда червени цветя цъфнаха по белия лен, където беше ръката й.

Сега Консуела вече знаеше, че нещо не е наред. Тя пак докосна леглото, този път само с пръста си. Отново, като мастило по попивателна хартия, червена анемона цъфна върху белия чаршаф.

Консуела събра целия си кураж и рязко дръпна завивката.

Доста време не помръдна. Вдигна инстинктивно дясната си ръка и се прекръсти. Но сега ръката, докоснала челото й, не довърши жеста: тя се свлече трепереща до устата, за да сподави писъка й.

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Бе беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Барът беше претъпкан и щом се освободи маса, тя веднага седна на нея. От единия край на заведението млад мъж, накичен със златни бижута, се опитваше да улови погледа й и се усмихваше. Тя гледаше настрани. Той каза нещо на момчетата, които пиеха с него; те рязко се изсмяха и пак се заеха с бирите си.

— Може ли?

Тя вдигна поглед. Мъжът стоеше пред нея. Той носеше скъп, но семпъл костюм, с небрежна кройка, което подсказваше, че е нещо повече от корпоративен търтей; яката му се покриваше от косата, твърде дълга за Уолстрийт.

— Да — отвърна тя.

— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната.

Той посочи чашата си на масата.

— Оставих питието, за да си запазя мястото.

Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената стана и прехвърли чантата си през рамо.

— Съжалявам — каза тя, — не съм разбрала.

Главите пак се извърнаха, увлечени в своите разговори.

Настъпи леко раздвижване, когато мъжът стана и се отдръпна, за да й даде път и тя се плъзна в същата посока като в pas de deux 1 1 Pas de deux — (фр.) па-де-дьо — една от основните музикално-танцови форми в балета. — Б.пр. . Разбира се, той й предложи да остане. Кой не би го направил?

— Освен, ако не искате да я поделим? — той посочи масата.

За момент тя сякаш се поколеба, но понеже барът беше претъпкан и нямаше къде другаде да седне, сви рамене:

— Защо не?

Двамата отново седнаха. Крадешком, с крайчеца на очите си, те внимателно се изучаваха. Тя носеше черно вълнено сако „Дона Карън“, прилепнало към слабата й фигура, което подчертаваше тъмната коса и бледата кожа, правеше очите й да изглеждат по-сини, отколкото бяха.