Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Търся господин Малори — обърна се тя към слабия възрастен мъж зад бюрото.

— Аз съм — отговори той и тромаво свали краката си на пода.

Неговото сякаш изсечено от камък лице беше все още красиво, но очите му сълзяха, а бялото им беше жълто като пожълтелите му от никотина пръсти.

— А вие трябва да сте дамата.

— Дама? — там, откъдето тя идваше, „дамите“ бяха част от пантомимата.

— Дамата, която накарала епископа да пробие с ритник дупка във витражния прозорец.

Тя сигурно изглеждаше объркана, защото той се засмя със самоуверен, лаещ звук.

— На нищо ли не ги учат днес младите актьори? „Сбогом, моя красавице“ с блестящия Дик Пауъл и Клер Тревор. Всички най-хубави детективски истории започват с „дама“.

Изведнъж тя разбра защо малката стаичка й се стори толкова позната.

Хенри Малори бе подредил своя офис като в черно-бял филм от 50-те години. Тежък металически вентилатор раздвижваше напоения с цигарен дим въздух над закачалката за шапки, шкаф за документи от преди войната, стол с извити крака и бюро от чам. Единственото, което липсваше на сцената, беше бакелитен телефон и двестаграмово шише „Бърбън“, но тя скоро щеше да открие, че последното липсваше само защото Хенри по принцип държеше двестаграмките си в кошчето за боклук.

Това, което тя никога не откри обаче, беше дали реквизитът е в чест на клиента или на собственика.

— Марси ми каза, че вие провеждате прослушване… — започна тя.

Хенри поклати глава.

— Не, не, не прослушване. Прослушване означава стотици талантливи хора, които ги карат да се чувстват като месо за продан. Това е повече като… вербуване. Нямате избор, Клер.

— И какво ще правя?

— Ще работите за мен.

— Като детектив ? Слушайте, тук сигурно е станала…

— Като актриса — прекъсна я той. — Марси каза, че можете да играете.

Тя сви рамене.

— Но дали можете в реалността? — попита той на глас. Неговите обувки пак се качиха плавно на бюрото, а той се облегна на стола, като я гледаше с насълзените си, но озарени от интелект очи. — Вероятно умеете да се разхождате по сцената и да правите това, което правят и другите актьори, всичките малки маниерни ефекти, които хората наричат игра. Но можете ли да го правите в реалния живот? — той посочи с палеца си към улицата. — Ще можете ли да го правите там навън?

— Играя професионално от четиринайсетгодишна.

— Аха, сценично училище за хлапета.

— Ние не бяхме хлапета.

— Вземи някого на работа, за да видиш какъв е — сега палецът бе насочен към неговите гърди. — Когато аз бях на четиринайсет, работех при Орсън Уелс.

— Снимали сте се във филм на Орсън Уелс ?

Хенри намигна и с крак побутна другия стол към нея.

— Седнете — предложи той — и аз ще ви разкажа за времето, когато бях прелъстен от Одри Хепбърн.

Една седмица по-късно Клер седеше в един уютен бар зад Сентрал парк и слушаше как един бизнесмен й обяснява, че жена му повече не го привлича. После в лимузина, паркирана от другата страна на улицата, Хенри й даде плик с петстотин долара, а тя връчи на съпругата на бизнесмена минидиск с разговора им.

В крайна сметка това беше далеч по-добра работа от язденето на кон по бельо.

Франк Дърбън следеше внимателно на монитора, докато камерата обхождаше тялото. Тя започна отгоре, мина по китките, закопчани с белезници за рамката на леглото, после по ужасната каша между бедрата, надолу към стъпалата.

— Там — каза той в своя микрофон. — Снимай това.

Камерата се спря на петсантиметрово квадратче от бял картон до крака на леглото.

— Погледнете.

Инспекторът от криминалния отдел на полицията вдигна бялото картонче с хирургическа ръкавица и го обърна. Беше снимка от „Полароид“, едър план на онова, което камерата току-що беше заснела.

— Някаква следа от фотоапарата? — попита Франк.

— Не. Обаче има едно портмоне — каза глас в слушалката му. Франк, заобиколен от малка армия чакащи техници, беше в съседната на престъплението стая, където те временно бяха изгонени, за да не се заличат следите, преди да са заснети.

— Да видим.

Камерата се фокусира върху нощното шкафче до леглото. В кадъра се появи ръка в хирургическа ръкавица, пръстите й отвориха портмонето и извадиха шофьорска книжка.

Даже на екрана на монитора Франк видя от снимката, че тя е била привлекателна жена.

— Стела Воглер. Мисис Стела Воглер. Живуща в Мерсер — отбеляза криминалният инспектор.