Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Колко е обикновено?

Той се намръщи.

— Да не мислиш, че го правя обикновено!

Тя докосна ръката му.

— Нека да кажем, че знаеш какво правиш.

— Как звучи двеста? — попита меко той.

— Така ли вървят в Атланта?

— За това — увери я той — ти ще вземеш много в Атланта.

— Колко, най-много си плащал?

— Петстотин — призна той.

— Трябва да ги удвоиш — каза тихо тя.

— Седемстотин?

— За един адвокат, Алън, твоята математика е направо ужасна — тя поклати глава с иронично съжаление. — Беше ми приятно.

— Окей, окей — каза бързо той. — Споразумяхме се.

— Коя е стаята ти?

— 1409.

— Ще се качим в различни асансьори. Може да ме награбиш в коридора. И искам половината пари в аванс.

Той примига.

— Ще вървя пред теб — подчерта тя.

— Сигурно. Само че… не е ли малко явно?

— Ето защо се чувствам по-сигурна, ако го правя тук. Само сложѝ парите на масата, сякаш плащаш на сервитьорката.

Той сложи шест банкноти на масата. Когато станаха да си тръгват, тя небрежно взе петте от тях и ги пусна в чантата си.

Малките асансьори още от фоайето бяха препълнени с гости, които се изкачваха към стаите си.

— Четиринадесети, моля — каза тя, защото не можа да стигне бутона. Някой го натисна вместо нея. Алън изчака следващия асансьор. Изглеждаше нетърпелив.

Асансьорът спря на третия етаж, за да слязат няколко човека. Тя слезе заедно с тях и веднага щом вратата зад нея се затвори, се обърна и натисна бутона „Надолу“. Докато чакаше втория асансьор, извади минидиска от чантата си и натисна копчето за пренавиване, за включване, и пак за пренавиване, докато чу своя собствен глас: „Може да ме награбиш в коридора“. Тогава закри с длан микрофона и пак натисна копчето за запис.

Слезе със следващия асансьор надолу. Две манекенки с вечерни тоалети любопитно я изгледаха, когато тя отново прибра минидиска в чантата си. Клер не им обърна внимание.

Когато тя се появи във фоайето, Алън се изкачваше тринадесет етажа по-нагоре с най-бавния асансьор в Ню Йорк.

Навън снегът продължаваше да вали. Пожарните кранове по тротоара бяха с накривени бели перуки от сняг.

Клер бързо прекоси улицата и се запъти към лимузината, която я чакаше със запален двигател, и отвори вратата й.

Съпругата на Алън беше около четиридесет и пет годишна, с измъчена, но приятна външност, която подсказваше, че е била в музикалния бизнес, преди да му роди деца и да се грижи за неговите служебни обеди и вечери. Седеше на задната седалка близо до Хенри и трепереше, независимо от топлия въздух от парното. Гледаше изплашено.

— Всичко ли е наред? — попита Хенри.

— Да — каза Клер. Тя изостави акцента си и с естественото си британско произношение запита клиентката си:

— Искате ли да го чуете? Сигурно не бихте искали да го прослушвате вкъщи?

Жената отвърна като всички досега:

— Искам да го чуя.

Клер й подаде касетофона.

— Определено той постоянно спи с проститутки. Не само когато отсъства. Каза, че веднъж в Атланта е платил петстотин долара.

Очите на жената се насълзиха. Хенри я прегърна.

— Съжалявам — каза неловко Клер.

Тя слезе от колата. Хенри й подаде плик. Четиристотин долара. Не е зле за едночасов ангажимент.

Той прошепна, като й ги даваше:

— Даде ли ти още?

— Тц. Аз го оставих във фоайето. Всичко е на диска. Кълна се.

— Знаеш, че ще разбера, ако ме лъжеш!

— Знам.

Той кимна доволен, а тя махна с ръка за такси.

Клер Роденбург. Почти на двадесет и пет и почти красива. Очи — сини; коси — с променлив цвят, занимание — в паспорта й ще прочетете „актриса“, но това също беше непостоянно.

Тя не можеше да предположи, когато преди шест месеца се качи на самолета от „Гетуик“ с билет с намаление, колко трудно щеше да намери каквато и да е работа в САЩ. Свикнала с либералното отношение на британските работодатели към временните работници, тук тя видя една трудова борса, където ентусиазирани студенти работеха по двама за пени, или по-скоро по дузина за десет цента, където не можеш да си откриеш банкова сметка без номера на социалната си осигуровка или да наемеш стая без препоръка от банка.

Тя беше принудена да комбинира няколко почасови работи, препускайки в пиковото време от района на Мидтаун до бара в Лауър Ист Сайд, където собственикът се интересуваше повече от външния вид на персонала си, отколкото от работата му. Но той имаше толкова голям избор от момичета, че нямаше нужда те да остават за дълго. По този начин, ако Червеният кръст или Емиграционната служба дойдеха на проверка, можеше да се закълне, че документите на новите момичета са в пощата. След три месеца любезно каза на Клер, че трябва да си ходи.