Джеймс Паттерсон - Високи залози

Не можех да се отърся от усещането, че защитната стена започна да се издига, все по-високо и по-високо, все по-бързо и по-бързо…

Тази вечер донесох на Нана музика — компактдиск с различни изпълнители, „Най-доброто от Ю стрийт“, все с прочути имена — Каунт Бейси, Сара Вон, Лена Хорн и самия сър Дюк, великия Елингтън, от времето, когато е ходела по клубовете с дядо ми и с приятелите си.

Пуснах музиката тихо от лаптопа на Бри, която беше дошла с мен.

Певците, майстори на джаза, не бяха единствените познати гласове в стаята. Чуваха се и гласчетата на Джени и Али. За пръв тази вечер медицинските сестри разрешиха на Али да види Нана. Той беше тих и почтителен, когато седна на стола до леглото й. Толкова добро малко момче…

— За какво е това, тате? — попита ме предпазливо. Личеше си, че е малко напрегнат и неуверен.

— Това е монитор за сърдечната дейност. Виждаш ли тези линии? Те показват сърдечния ритъм на Нана. Можеш да видиш, че точно сега е стабилен.

— А за какво е онази тръбичка?

— По нея Нана се храни, докато е в кома.

После Али внезапно добави:

— Искам Нана по-скоро да си дойде у дома. Искам го повече от всичко. По цял ден се моля за нея.

— Можеш сам да й го кажеш, Али. А ако искаш, сподели й още нещо…

— Тя чува ли ме?

— Вероятно… Поне така мисля. — Хванах ръката му и я поставих върху ръката на Нана. — Хайде.

— Здравей, Нана! — поздрави я той гръмко, сякаш старата недочуваше. Не се сдържахме и се разсмяхме.

— Говори й както си говориш у дома — посъветва го Бри. — Но със същия ентусиазъм като преди малко. Обзалагам се, че Нана ще те чуе.

Джени беше по-сдържана. Пристъпваше предпазливо из стаята, все едно че не беше сигурна как да направи така, та всичко да остане постарому. През повечето време обикаляше пред вратата, докато не й махнах с ръка да дойде при нас.

— Ела тук, Джени. Искам да покажа на теб и Али нещо интересно.

Али увисна на ръката ми, а Джени надникна над рамото ми. В ограниченото пространство около леглото на Нана беше тясно, но на мен ми харесваше да сме толкова близо един до друг — едно сплотено семейство, което се надявах да е готово за всичко, което предстои.

Извадих от портфейла си една снимка. Беше тази, която намерих в апартамента на Каролайн и оттогава винаги я носех със себе си.

— Ето, това сме Мама Нана, чичо ви Блейк и аз. Можете ли да повярвате, че е снимана още през 1976 година.

— Татко! Толкова си смешен! — възкликна Джени, сочейки към фотографията, където бях с шапка на червени, бели и сини ленти, която носех с гордостта на афроамериканец от седемдесетте.

— Това е твърда сламена шапка. Америка празнуваше две столетия от обявяването на независимостта и около един милион души носеха такива шапки през онзи ден. Само че малцина изглеждаха толкова наперени.

— О, колко жалко — промълви Джени със смесица от срам и съжаление към бедния си, заблуден баща.

— Както и да е — продължих, — около пет минути след като ни снимаха, в шествието мина платформата с качени на нея вашингтонските „Редскинс“. Футболистите хвърляха малки топки и двамата с Блейк едва не се потрошихме, докато се опитвахме да уловим поне една. Тичахме няколко пресечки след платформата, без за секунда да се замислим за горката Мама Нана. И знаеш ли какво се случи след това?

Разказвах го предимно за хлапетата, но също и за Нана — все едно че седяхме около кухненската ни маса, а тя шеташе около печката и подслушва разговора ни. Представях си я как стои там, докато разбърква в тенджерата нещо вкусно, преструвайки се, че не ни обръща внимание, но готова всеки миг да ме изненада с някоя остроумна забележка.

— Отне й часове да ни намери. А когато най-после ни откри, трябва да призная, че никога дотогава не я бях виждал толкова бясна. Не можете да си представите колко ядосана беше…

Али се загледа в Нана, докато се опитваше да си го представи.

— Колко бясна беше? Кажи ми.

— Ами… Помниш ли когато ни напусна и за известно време не живя с нас?

— Да.

— Е, тогава беше още по-бясна. А ти помниш ли още какво стана, когато някой — сръгах Али в ребрата — „караше“ прахосмукачката по стъпалата и надраска дървото?

Али веднага се включи в играта и ме погледна изумено.

— По-бясна от тогава ли?

— Десет пъти по-бясна, млади човече.

— И после какво стана, татко? — подкани ме Джени.

Истината беше, че Нана зашлеви на мен и брат ми по една звучна плесница — преди да ни прегърне с безпомощно изражение. А после ни купи по един огромен захарен памук на клечка на сини, бели и червени ивици. В това отношение беше от старата школа, е поне тогава… Макар че никога не съм й се сърдел за някое и друго пошляпване. Така беше. Трудна любов, но при мен май вършеше работа.