Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Крипта на старейшините

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

19 март 2010

Остри камъни се забиваха в коленете и лактите на Лурдс, докато пълзеше през тесния тунел. Държеше шапката си в ръка, защото не можеше да се провира с нея. Удари си няколко пъти главата в ниския таван. Студенината на земята се просмукваше в костите му и стягаше мускулите му.

Не можеше да вижда през останалите пред него и това доста го тревожеше. Тунелът не беше прав. Ту се спускаше, ту се изкачваше, вероятно за да избегне по-твърдата скала. Проходът беше осеян със следи от инструментите, използвани от копачите.

Лурдс беше сигурен, че кърви от многото малки рани, но не можеше да види в тъмното. Дишаше с мъка и се зачуди дали кислородът е достатъчен за всички. Вероятно усиленото дишане на толкова много хора изпълваше въздуха с въглероден двуокис и щяха да се задушат, преди да стигнат до другия край.

„Това му е лошото да си прекалено образован — скастри се сам. — Винаги можеш да намериш с какво да се плашиш“.

Продължаваше да пълзи, потискайки болката в лактите и коленете — имаше чувството, че малки зъбки се впиват в плътта му. После му се стори, че чува звук от преследване. Мисълта, че убиец може да пълзи в тъмния тунел след него, го изпълни със страх, който бе дори още по-студен от земята наоколо.

— Мисля, че мога да се провра, сър.

Екарт погледна войника, който стоеше най-близо до преградата на стълбите. През дупката, която бяха разчистили, се виждаше само мрак. Хората, които преследваха, бяха изгасили фенерите си или бяха напуснали мястото.

— Действай! — нареди Екарт. — Стреляй по всичко, което се движи!

Мъжът кимна и извади пистолета си.

— Включително и по професора ли?

— Долу е тъмно. Нямаш време да разбереш кой, кой е.

— Да, сър. — С пистолет в едната ръка и халогенен фенер в другата, войникът се провря с главата напред през отвора в камарата камъни. Плъзна се с широко отворени крака, за да овладее спускането, но се сурна надолу и бе последван от лавина малки камъчета.

Напрегнат и отегчен, Екарт чакаше и се взираше в мрака.

— Местните бързо идват насам — предупреди го Мейфийлд в слушалките. — Някой се е обадил и съобщил за гърмежи от твоята посока.

— Разбрано — отвърна Екарт. — Поддръжката горе и подкреплението да се изтеглят. Ние ще се опитаме да изкараме професора. — Уебстър нямаше да остане доволен, ако не намереха Свитъка или професора.

В подножието на превърналата се в сипей стълба мъжът се изправи и освети с фенера криптата. Светлината се местеше и променяше, но не бяха дадени никакви изстрели.

Това беше лош знак.

— Чисто е! — провикна се мъжът. — Няма ги тук.

Екарт изруга и се плъзна надолу с краката. Когато се приземи, стана и се изтегли в дъното на помещението, срещу своя човек, в случай че беше заложен капан. Отчаяните хора правят отчаяни неща, а те още не знаеха, кои бяха мъжете, които придружаваха Лурдс.

Помещението имаше вид на обитаемо, но нямаше нито електричество, нито намек за течаща вода. Екарт размаха лъча на фенера към тавана по навик. Повечето хора не поглеждаха нагоре. Войниците бяха обучени да го правят в градски условия.

Видя само каменен таван.

Останалите от отряда се плъзнаха в помещението и се разпръснаха, без да им казва.

— Врата отзад. — Екарт насочи фенера си към тъмния правоъгълник на стената.

— Там съм. — Един от войниците пристъпи напред със зареден пистолет. След секунда беше в стаята. — Чисто е.

— Има ли други? — попита Екарт.

— Не, сър. Не виждам.

— Провери за такива, които не виждаш. Не може просто да са изчезнали.

— Разбрано, сър.

Мъжът, който беше влязъл пръв, спря пред голям правоъгълен предмет на земята. Фенерът му освети дървен ковчег.

— Сър! — извика той.

Екарт отиде при него, огледа набързо ковчега, после отворения гроб в пода.

— Изход?

— Да, сър — кимна мъжът. — Така изглежда.

— Провери. — Екарт освети с фенера си стаята. Нямаше друг начин, по който професорът и приятелите му са могли да се измъкнат. Войниците вече проверяваха за скрити врати.

Мъжът, който беше влязъл пръв, клечеше на дъното на гроба.

— Сър, тук има тунел. Не е много голям, но може да се пропълзи.

— Добре, да видим къде ще ни отведе. Остави си раницата. Само ще те забави. Вземи си фенера, пистолета и допълнителни пълнители. Ще ти вземем нещата. — Екарт се огледа и избра още един дребен мъж. — Кейтър, сваляй всичко и тръгвай с него!