Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— На най-ниската полица — отвърна веднага Лурдс. — Останалите преподаватели вероятно ще са прекалено стари и прекалено дебели, за да го вземат. А младите колеги ще са прекалено горди, за да го търсят.

Въпреки притеснението си Олимпия се разсмя.

— А и повечето не са достатъчно атлетични, за да се изправят бързо. Така че, ако вземат да ровят, ще ги хванеш.

Лурдс сложи раницата си между стола и библиотеката, за да не му пречи, и седна.

— Носиш ли книгата?

— Да.

— Но не си записал превода.

— Не.

— Не го записвай изобщо. Не искам да попадне в неподходящи ръце.

— И чии ръце са неподходящи?

— Като начало, на мъжете, с които си се срещнал в катакомбите.

— Те знаят за Свитъка на радостта, така ли? — попита Лурдс.

— Разбира се, че знаят за Свитъка на радостта. Защо мислиш, че се опитаха да те отвлекат?

— Всъщност те наистина ме отвлякоха.

Олимпия откри това, което търсеше, изправи се и се върна на бюрото си.

— Това не е книга — отбеляза Лурдс.

— Това е флаш памет. По-добро е от книга.

Лурдс изсумтя с отвращение.

Това му спечели остър укорителен поглед. Тя размаха флашката под носа му.

— На това устройство мога да нося повече книги, отколкото можеш да набуташ в тази стая.

Лурдс подигравателно вдигна ръка, че се предава. Предпочиташе книгите, обичаше миризмата и тежестта им, както и солидната брънка към миналото, която представляваха. От книгата можеше да разбере повече, отколкото от електронния документ. Книгата поднасяше лично изживяване на читателя.

Олимпия пъхна флашката в порта на компютъра и я отвори. Обърна широкоекранния монитор към Лурдс и попита:

— Запознат ли си с Йоан от Патмос?

Това изостри вниманието на Лурдс. Не знаеше какво да очаква, но точно това име със сигурност не беше очаквал.

— Свети Йоан Богослов ли? — попита той.

— Именно. — Олимпия не откъсваше поглед от него. — Както казах, Томас, става дума за нещо много голямо и важно.

— Кажи ми, че не сме изгубили обекта — изръмжа полковник Антъни Екарт, докато крачеше по коридорите на колежа. Студентите бързо се отдръпваха от пътя му. Беше свикнал на подобна реакция. От пръв поглед изглеждаше като човек, с когото не ти трябва да си имаш работа.

Четирийсет и няколко годишен, той се поддържаше във форма със строга диета и физически упражнения. Винаги когато можеше, дори и по време на задача, тичаше по 15 километра на ден и тренираше здраво. Когато не беше ангажиран, отиваше във фитнес залата и доджото 7 7 Тренировъчна зала за японските бойни изкуства. „Доджо“ буквално означава „място на пътя“ на японски. — Б.пр. , в която и страна да се намираше.

Беше висок метър и деветдесет по чорапи и носеше яке с размер XXL. Напоследък ходеше с гладко обръсната глава. Белезите по тила и по лицето му придаваха свиреп вид и плашеха хората.

За да се слее с тълпата в колежа, сега носеше черни джинси, черно поло и спортно сако, скроено така, че да скрива полуавтоматичния дългоцевен колт, който носеше под мишницата си. В ръкопашна схватка не му трябваше оръжие. Знаеше над сто начина да убие човек с голи ръце.

— Не сме го изгубили — отвърна Джъд Мейфийлд в слушалката, която Екарт носеше. — Мъжът влезе в сградата. Всички изходи са завардени. Още не е излязъл.

Екарт крачеше колкото се може по-бързо, без да пропуска да надникне в стаите по коридора. От време на време студенти и преподаватели срещаха погледа му, но бързо отвръщаха очи.

— Вързахме ли се вече към охранителната система на колежа? — попита Екарт.

— Тъй вярно — отвърна Бил. Той беше компютърният спец в отряда. — Ако изпищи, ще разберем.

Следващата врата беше затворена. Екарт се приближи и завъртя топката, но се оказа заключено. Изруга тихо и бръкна в джоба на якето си за пневматичния пистолет. Не по-дълго от обикновена отвертка, устройството имаше пневматични заряди, които избиваха бързо болтовете.

Екарт притисна дулото към ключалката и натисна копчето. Заглуши силния трясък на инструмента с тялото си и усети как ръката му подскочи, но допълнително приложената сила изстреля заключващия механизъм в стаята. Екарт отвори вратата и надникна дали Лурдс не се крие вътре.

Стаята беше празна.

Той отново изруга и продължи търсенето.

— Някой знае ли защо обектът си тръгна от кулата? — попита Екарт.

Известно време никой не му отговори.

— Каквото и да е станало — отвърна Мейфийлд най-накрая, — не е заради нас. Държахме го под наблюдение, без той да разбере.