Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Но най-вече се нуждаеше от информация. И знаеше откъде да си я набави.

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

17 март 2010

— Севки, отвори. — Клийна отново потропа на олющената врата. Беше едва 10:37 сутринта, прекалено рано за човека, когото бе дошла да види.

Апартаментът беше дълбоко в сърцето на квартал Зейтин бурну, на шестия етаж на сграда, която беше видяла много по-добри времена. Отстрани на сградата имаше зигзагообразна метална стълба. Клийна си помисли, че изглежда дори по-зле от последния път, когато се бе отбила тук. Още тогава се притесняваше, че стълбата може да се срути, докато се качва по нея. Най-долният етаж на сградата някога бил тъкачна фабрика, но сега служеше за убежище на бездомници.

На вратата нямаше никакъв надпис. Клийна обаче знаеше, че Севки не се е преместил, защото — макар че наемателите не го знаеха — той беше собственик на сградата.

— По-добре си върви и ела по-късно! — извика писклив глас.

Тя се извърна леко с ръка под жилетката и погледна жилищната сграда от другата страна на улицата. Дребна възрастна жена седеше в сенките, подпряна на тесния перваз, и пушеше цигара. Роклята й беше избеляла и протрита, но изглеждаше чиста.

— Този човек — продължи старицата — не става сутрин. Спи по цял ден.

— Благодаря — отвърна Клийна. — Но ще опитам още веднъж. — Махна й и се завъртя към вратата. След миг едно кафяво око се залепи на шпионката.

— За бога! — изръмжа мъжки глас. — Върви си. Ела в по-приличен час.

— Севки, пусни ме, преди да съм изкъртила вратата. — Тя пак изрита вратата, този път по-силно.

— Боже, нямаш ли маниери, жено?

— Не, и срам нямам. Пусни ме, или ще ти се стори, че трите малки прасенца леко са се отървали.

— Доколкото си спомням. Трите малки прасенца побеждават накрая.

— Не и в моя свят.

Севки дръпна резетата, седем на брой, и отвори вратата. Тя беше тежка и увисна на добре смазаните панти. Под олющеното дърво имаше метална плоскост, достатъчно дебела, за да издържи на куршуми и леки гранати. Севки вярваше в безопасността.

— Има ли някой с теб? — попита той, провря глава и огледа улицата.

Клийна го шляпна по тила.

— Глупаво е да си провираш главата така. Някой ще ти я пръсне.

— Не, не, никой няма да ми я пръсне. Знаех, че си тук, и знаех, че си сама. Последвах съвета ти и взех предохранителни мерки. — Севки посочи сградата отсреща. — Погледни под стряхата.

Клийна видя, че там е монтирана малка камера.

— Безжична връзка — обясни Севки. — Виждам всичко на компютъра си.

— Много добре.

Севки се ухили като хлапе. Беше малко по-висок от Клийна и изглеждаше доста тромав. Черната му коса беше гъста и рошава. Краищата на кичурите му бяха сини. Беше облечен с маслиненозелени дочени панталони и черна фланелка с пламъци под зелена риза с костюмиран супергерой с блестящ пръстен. Кръгли очила украсяваха тясното му лице.

— Не съм те виждал отдавна — рече той.

— От няколко месеца — съгласи се Клийна.

— Пет месеца, три седмици и два дни.

Не беше изненадана, че ги е преброил. Севки имаше феноменален ум и точно заради това идваше при него.

— Добре изглеждаш — рече той. — Как е животът?

— В беда съм.

Безгрижното изражение се изпари от лицето му.

— Каква беда?

— От лошите. От онези, дето не знаеш колко са лоши, докато наистина не те застигнат.

— И те е застигнала?

— Да.

— Някоя от тези лоши беди да те е проследила дотук?

— Не, сигурна съм.

Севки отстъпи назад и отвори вратата по-широко.

— Влизай.

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

17 март 2010

— Изненадан съм, че не знаеш къде е полицейското управление. — Севки се беше настанил в удобния стол пред бюрото с шестте компютърни монитора. Пръстите му чаткаха по клавиатурата с лекота. Изображенията на мониторите се редуваха с удивителна точност Клийна не знаеше как се справя с всичко, но знаеше, че успява.

— Станало ми е навик никога да не ме арестуват. — Тя се беше излегнала на дивана като у дома си. Когато беше в Истанбул, двамата със Севки прекарваха доста време заедно — като приятели и любовници. Никой от тях не можеше да си позволи да допусне някого за постоянно в живота си. И никой от тях не желаеше да напусне света си, за да заживеят заедно. Въпреки че приятелството и допълнителните екстри бяха приятни, и двамата предпочитаха да са независими.