Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Търговски център „Оливиум“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

17 март 2010

Когато трябва да изчезнеш, най-доброто място да го направиш, е сред тълпата.

Бащата на Клийна я беше научил на това, когато тя беше на дванайсет и започна да разнася оръжия по улиците, за да ги продава. Това беше отдавна, когато Райън Маккена работеше колкото да си изкара хляба по улиците на Комбат Зоун в Бостън. По онова време продаваше оръжията на парче и Клийна често ги разнасяше вместо него.

Тогава се научи как да бяга и да се крие, беше станала много добра. Никой никога не я беше залавял, нито от полицията, нито от другите улични банди. В ума си имаше карта на всички улички и покриви, които осигуряваха прикритие или безопасен изход. Провираше се през теснини като плъх и прелиташе от покрив на покрив като гълъб.

Щом остави Лурдс и облечените с раса непознати, тя се отправи към квартал Зейтин бурну. Беше идвала в Истанбул, за да доставя оръжие, и познаваше добре града. Този квартал беше опасен и беден. През деня бързоноги момчета крадяха чанти и портфейли от туристи, които бяха прекалено големи авантюристи или недостатъчно информирани. Нощем проститутките и уличните далавераджии излизаха да упражняват занаята си в сенките.

В началото Зейтин бурну е бил средище на кожарската индустрия в Турция. Крайбрежният район бе кръстен Казлъчешме, на прочута чешма, издялана във формата на гъска. Гъската вече я нямаше, нямаше я и кожарската промишленост, но гърци, българи, евреи, турци и арменци се бяха омешали и още свързваха двата края тук.

Въпреки различията в културата и езика, Клийна знаеше, че говори на езика на грубите мъже и жени, които работеха на улицата. Знаеше доста и за борещата се средна класа, която водеше почтен живот. Всеки голям град имаше опака страна като тази.

Купи си дрехи от магазин за втора употреба и сега беше облечена с прилепнали американски джинси, пастелно сив пуловер, който изглеждаше нов, работнически ботуши и плетена жилетка. Огромни слънчеви очила скриваха очите й, а огненочервената й коса бе прибрана под черна плетена шапка.

Носеше чешки 9-милиметров пистолет, затъкнат отзад в колана, откъдето бързо можеше да го извади при нужда. Кратка визита при един познат търговец на оръжие й осигури чист пистолет. Замени го за нейния и доплати, защото бе прекалено горещ, за да може да се продаде скоро.

Мислеше си, че трябва да се махне от града, и вървеше из търговския център „Оливиум“ сред тълпата.

Огромният мол имаше четири етажа и помещаваше над сто магазина. Много от тях носеха марките на американски и английски фирми. Имаше киносалони, супермаркет и няколко ресторанта за бързо хранене.

Клийна намери интернет кафе. Даде фалшиво име и фалшиви документи, за да си осигури достъп до компютър.

Избра машина близо до прозореца и седна с гръб към стената. Логна се и написа телефонния сървър, който използваше сестра й. Бриджит непрекъснато пращаше съобщения на приятелите си. Клийна се беше научила как да изпраща, но получаваше много рядко. От дете предпочиташе да не оставя следи.

На сървъра провери списъка със съобщения на предплатения мобилен телефон, който беше купила на летището. Беше го изхвърлила заедно с дрехите и си купи нов от мола.

По принцип получаваше по едно-две съобщения от Бриджит. Този път бяха четиринайсет. Всичките казваха едно и също.

ОБАДИ МИ СЕ.

Клийна почти чу паниката в гласа на сестра си. Затвори прозореца, хвърли картата за достъп в коша и напусна кафенето.

Върна се на партерния етаж и застана до един от ескалаторите, това й осигуряваше път за бягство и в двете посоки. Наблюдаваше тълпата, оглеждаше хората, за да открие хищнически поглед. Държеше жилетката си отворена, за да може лесно да извади пистолета. Прекалено много хора търсеха професор Лурдс или ръкописа, който беше взел.

Извади мобилния телефон и набра номера на чистия телефон, който беше дала на Бриджит, преди да тръгне от Бостън. Мъчеше се да диша спокойно.

Телефонът иззвъня веднъж, два, три пъти.

Вдигни! Умът й си изпълни с образи на ужасни неща, които можеха да са се случили на сестра й. Споменът за разкъсания и окървавен труп на баща й още я преследваше насън.

Чу се и четвъртият сигнал.

Хората наоколо изглеждаха влудяващо безгрижни. Искаше й се да се раздвижи, да прави нещо, а не да стои така и да се тревожи.

Тогава Бриджит вдигна телефона.

— Ало?