Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Задръж рестото.

Кухнята и складът бяха точно зад бара. При толкова народ Бриджит сигурно скоро щеше да иде там да зареди.

Оказа се прав.

Тя тръгна към склада и той я последва по късия коридор. Кухнята беше вдясно, а складът — вляво. Тоалетната и задният вход бяха в дъното.

Бриджит влезе в склада и запали лампата. Взе огромен пакет салфетки и два плика с небелени фъстъци. Когато се обърна, Доусън й препречи пътя.

Първоначално тя опита да се усмихне. Момичетата на нейната възраст винаги го правеха. Но бързо схвана, че номерът няма да мине.

— Нямаш право да влизаш тук.

Доусън запази безизразното си изражение.

— Знаеш ли къде е сестра ти?

Това я сепна, но тя бързо се овладя.

— Нямам сестра. Имам двама братя.

— Нямаш никакви братя — отвърна Доусън. — Имаш една сестра. Клийна Маккена.

— Излезте оттук. — Бриджит пристъпи напред, сякаш се канеше да го избута от пътя си. Но той не помръдна и тя спря точно преди да го докосне. Цялата й смелост се беше изпарила.

— Знам къде е сестра ти — рече Доусън безстрастно. — Но нямам начин да се свържа с нея.

— Ако не си тръгнеш, ще викам.

Доусън я зашлеви през лицето, тя политна назад и изпусна пакетите.

— Млъкни и слушай. Извикаш ли, повече няма да видиш сестра си. Обещавам ти го. — Той дръпна якето си достатъчно, за да й покаже пистолета в кобура на хълбока.

Бриджит се хвана за главата. Сълзи се стичаха по бузите й. Цялата трепереше от страх.

— Знам, че имаш начин да се свържеш със сестра си, когато е извън града — продължи Доусън. — Само кимни. Ако ме изиграеш, ще те пратя в болница.

Тя уплашено затвори очи и кимна.

— Добре. — Доусън бръкна в джоба на ризата си и извади визитна картичка, на която имаше изписан на ръка телефонен номер. — Искам да й се обадиш веднага.

Разтреперана, Бриджит изтри кръвта от лицето си и кимна.

Доусън се усмихна, за да я успокои.

— Ако я няма, остави й съобщение. Искам да ми се обади на този номер. — Закрепи визитката върху кашона с бутилирана бира. — Предай й, че ако не ми се обади до два часа, няма да те види повече.

Бриджит трепереше и плачеше, но кимна, че е разбрала.

— Хей, Бриджит — обади се един плътен глас. — Защо се бавиш толкова? На келешчетата им свършиха ядките и почнаха да буйстват.

Мъжът с мускулите на Попай Моряка зави зад ъгъла и видя Доусън и Бриджит.

— Хей, какво става тук? — попита той.

Доусън го удари с два пръста в гърлото, после извади пистолета си и го повали на земята с три удара. Мъжът не можа дори да извика.

Задъхан от усилието, Доусън изтри кръвта от лицето си и се обърна отново към Бриджит. Тя най-сетне успя да извика:

— Помощ! Някой да помогне!

Доусън й се ухили, свали предпазителя на пистолета и го вдигна към главата й.

— Не биваше да го правиш.

Младежите от бара, които бяха флиртували с нея, се втурнаха към вратата.

Доусън ги посрещна с насочен пистолет.

— Назад! — заповяда студено. — Назад, или ще ви убия!

Момчетата се стъписаха и отстъпиха.

— Обади се на сестра си — рече Доусън, докато излизаше от склада и изтласкваше младежите назад. — Накарай я да ми се обади. Разбра ли?

— Да.

Той спокойно прекрачи поваления в безсъзнание мъж и излезе през аварийния изход в дъното на бара. След миг алармата се включи и воят й отекна в уличката.

Доусън леко ускори крачка. Ако се затичаше, някои от младежите щяха да го подгонят. Беше им присъщо на младоците.

Късметът му се усмихна в другия край на уличката. Едно такси чакаше до тротоара. По това време на нощта шофьорът можеше да изкара добри пари, като качва хора от баровете.

Доусън смени още три таксита, преди да се отправи обратно към летището. Беше сигурен, че полицаите нямаше да могат да му хванат дирите при цялото това обикаляне.

Щом се качи на частния самолет, той се настани в удобната седалка и си наля чаша скъп бърбън. Сърдечният му ритъм се беше нормализирал, но той продължаваше да мисли колко уплашена беше Бриджит Маккена от него. Това се хареса много на тъмната му половина. Изпи бърбъна, докато чакаха разрешение за излитане, после се обади на вицепрезидента.

— Готово, сър.

— Браво, Джими! Да разбирам ли, че си добре?

— Свеж като дъжд, сър. По-добре не мога да бъда. В подобни моменти наистина съжалявам, че напуснах полевата работа.

Уебстър се разсмя.

— Радвам се, че си добре. Напълно те разбирам. Когато трябва да се свърши нещо, трябва да си нацапаш ръцете, за да си сигурен, че е свършено както трябва.