Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Всички слязоха, Тарик закара камиона под дърветата и го маскираха донякъде с клони, за да го скрият от пряк поглед. Хейзъл извика Хектор настрани, докато Тарик и Далия се приготвяха да тръгнат към града.

— Да дам ли парите на Тарик да купи всичко необходимо?

— Дай му сто долара. Това е достатъчно за облекло и храна. До гуша ми дойде от сухоежбина.

— Ами кола, с която да стигнем до границата? — попита Хейзъл. — Ще му трябват няколко хиляди, нали?

— Не. Изкушението е твърде голямо.

— Нямаш ли му доверие?

— След малкия номер на Утман нямам доверие на никого. Тарик може да намери транспорт и дори да се спазари с продавача, но аз ще платя лично.

Хектор отиде при Тарик и му даде стоте долара в дребни банкноти, след което двамата с Далия тръгнаха към града. Тя вървеше на двайсет стъпки след него, както подобава на добра мюсюлманска съпруга. След като се скриха от поглед, останалите от групата се настаниха да чакат под рехавата сянка на бодливите дървета. Хектор включи сателитния телефон и след два-три безрезултатни опита се свърза с Пади О'Куин.

— Рони не успя — каза му той. — Очакваха го. Оказа добра съпротива, но накрая загина.

— Само да ми падне в ръчичките онази свиня Утман Уадах — изръмжа Пади. Нямаше време за сантименти и оплаквания.

— Нареди се на опашката — съгласи се Хектор.

— Къде се намирате, Хек?

— Пътуваме към вас. Засега напредваме добре, Пади. Скрили сме се недалеч от градче на име Ласканоод. Можеш ли да го намериш на твоята карта?

Последва кратка пауза, докато Пади проверяваше.

— Да, имам го. Изглежда е на около сто и десет или сто и трийсет километра от границата.

— Да виждаш някакъв път, по който би могъл да стигнеш по-близо до нашето местоположение? — попита Хектор.

— Задръж за момент. Така, тук има нещо, отбелязано с червен пунктир, което не е добър знак. Обикновено означава, че наличието на път е по-скоро предположение, отколкото сигурен факт. Ако се вярва на картата, той се свързва с главното шосе на петнайсет-двайсет километра северно от Ласканоод.

— Пади, тръгвай веднага в наша посока. Недей, повтарям, недей да се обаждаш отново. Можем да се окажем заобиколени от лоши момчета. Аз ще те потърся отново, след като всичко тук е чисто.

— Разбрано — потвърди Пади и двамата затвориха.

До пладне оставаха два часа, когато Тарик и Далия се върнаха от града. Тя отново го следваше на дискретно разстояние, носейки на глава огромен вързоп. В трънената горичка Тарик й помогна да свали товара на земята и всички се стълпиха около тях да видят какво са донесли.

Първи и най-важни бяха огромното количество царевични питки и три мършави пилета, които моментално заминаха да правят компания на въглените в огнището. Докато се печаха, мъжете свалиха униформите и екипировката на „Кросбоу“, навлякоха типичните торбести панталони и черни жилетки върху мърляви изпомачкани бели ризи и навиха черни тюрбани на главите си; дори при Хектор промяната бе незабавна и убедителна. Той дръпна Тарик настрана и го разпита какво е открил в селището.

— Петък е, така че са се събрали много хора за молитвата и за публичните наказания — каза му Тарик.

— Разбира се. Бях забравил кой ден от седмицата сме. Но това не е чак толкова зле. В голяма тълпа няма да се набиваме на очи.

— Чух група мъже да говорят за смъртта на шейха и за схватката в пустинята. Новият шейх е Адам Типоо Тип, който обявил награда от пет хиляди долара за главите ни.

Хектор изсумтя. Това беше огромна сума в тази част на света и хиляди очи щяха да се оглеждат за тях с надежда да спечелят наградата.

Докато разговаряха, Далия отведе Хейзъл и Кайла зад камиона и им показа как да си сложат дългите черни абаи и бурките, които ги покриваха от главата до петите. Жената беше напълно забулена и гледаше на света през мрежа. Далия накара Хейзъл и Кайла да свалят очевидно западните си обувки и да обуят кожените сандали, които им бе купила. Мъжете още клечаха в кръг и обсъждаха задълбочено нещо, така че след като Хейзъл и Кайла се облякоха, Далия им показа как да боядисат ръцете и краката си с червена къна. Това отговаряше на местните обичаи и щеше да скрие светлата им кожа.

Междувременно Хектор попита Тарик дали е успял да намери някакъв транспорт.

— Да, намерих човек, който ще ни продаде автобус за четирийсет души. Твърди, че бил в добро състояние, но иска петстотин долара за него.

— Това е обещаващо. Щях да се разтревожа, ако беше поискал петдесет. Успя ли да видиш колата?