Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Добро, утро, полковник. Имате ли някакви новини за мен? '

— Да, имам новини.

Тонът му я накара да си поеме рязко дъх. Полковникът не звучеше особено окуражаващо.

— Намериха ли Дейвис? — настоятелно попита тя, но той избегна въпроса.

— Предпочитам да не говорим по тази линия. Бих искал да ви видя незабавно, госпожо Банок.

— След колко време ще можете да дойдете тук? — попита тя.

— Трафикът тази сутрин е ужасен, но би трябвало да стигна за двайсет минути или по-малко.

Тя затвори и звънна на портиера.

— Очаквам посещение от полковник Робъртс Познавате го. През последните няколко дни често е идвал. Щом дойде, пратете го веднага горе.

На Робъртс му бяха нужни двайсет и три минути и Хейзъл отвори вратата още при първото позвъняване.

— Влизайте, полковник.

Изгледа изпитателно лицето му, мъчейки се да познае какви новини й носи. Той даде палтото си на мексиканската прислужница и влезе след Хейзъл в дневната. Там тя не издържа и се обърна направо към него.

— Какво имате за мен?

— Знаете, че флотът изпрати разрушител на последните известни координати на „Делфин“. Пристигнал е там преди няколко часа.

Хейзъл сграбчи ръкава му.

— Моля ви, не ме дръжте в напрежение, полковник. Какво са открили?

Той смутено прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.

— Само носещи се на повърхността останки.

Хейзъл впери поглед в него. Като че ли не разбираше нищо.

— И какво? — най-сетне попита тя. — Какво ни казва това? Откъде да знаем, че останките имат нещо общо с яхтата или с дъщеря ми?

— Сред тях е имало спасителна жилетка. Останките са от яхтата ви. Името й е изписано върху жилетката.

— Това не доказва нищо — заяви тя и едва тогава забеляза горчивата му физиономия.

— „Манила Бей“ е получил заповед да се върне на поста си — каза той.

— Не! — възкликна тя и повиши остро тон. — Не! Не мога да повярвам. Няма да прекратят издирването.

— Госпожо Банок, районът е претърсен от кораби, самолети и сателит. „Делфин“ е голям съд. Невъзможно е да бъде пропуснат, ако е на повърхността.

— Значи мислите, че е потопен заедно с дъщеря ми? — остро попита тя. — Искате да кажете, че моята Кайла е мъртва? Това ли е? Тогава как ще обясните съобщението й за непознати мъже на кораба?

— С цялото ми уважение, госпожо Банок, вие сте единствената, която е виждала това съобщение. Освен това отломките са доказателство — внимателно каза той. — Мисля, че ще трябва да съобщим на пресата, че „Делфин“ е изчезнал…

— Не! — сряза го тя. — Това означава да приемем факта, че Кайла е мъртва.

Отиде до прозореца и се загледа към парка, като се мъчеше да се овладее. Накрая се обърна към него.

— Дъщеря ми е още жива — твърдо заяви тя. — Майчиният ми инстинкт ми го казва. Детето ми е живо!

— Всички се надяваме наистина да е така, но с всеки изминал ден надеждата става все по-малка.

— Няма да се откажа! — извика му тя. — И другите не бива да го правят.

— Не, разбира се, че не. Трябва обаче да помислим и за други възможности.

— Като например? — Хейзъл беше много ядосана и много уплашена.

— Тази част от Индийския океан е район с голяма сеизмична активност. В последно време са засвидетелствани множество цунами…

— Приливни вълни — отново го прекъсна тя. — Да не мислите, че „Делфин“ е бил потопен от приливна вълна? И че дъщеря ми се е удавила?

— Повярвайте, госпожо Банок, всички ви съчувстваме…

Тя дръпна ръката си.

— Не ми е нужно проклетото ви съчувствие. Искам да намерите дъщеря ми.

Хейзълседеше сама в прекрасната спалня на прекрасния си апартамент с изглед към най-могъщия град на планетата и се чувстваше самотна като никога досега. Безутешното отчаяние я заливаше на вълни. Всеки път й бе нужно повече време, за да изплува отново на повърхността. Започваше да се дави в самотата си. Дори най-могъщият човек на света не беше в състояние да й помогне. Никой не можеше да й помогне. Мисълта я накара да спре за момент.

„Може би има една последна възможност“. Усети мъничката искрица надежда в задушаващия мрак. Спомни си гласа, последното нещо, което й беше казал: Ако имате нужда от мен, една дума е достатъчна. Гордостта се надигна в гърлото й и едва не я задави. Беше го нарекла арогантен кучи син — и той си беше точно такъв, разбира се. Груб, безчувствен, надменен кучи син.

„Точно от типа, който ми е нужен сега“ — каза си тя. Преглътна гордостта си и посегна към телефона. Обади се на Агата в Хюстън.