Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Всяка кутия беше изработена според точните размери на съответната картина. Роже ги беше свалил от един онлайн каталог. Прибра Гоген и с облекчение откри, че дърводелците на дядо му са си свършили добре работата — картината се побираше идеално. Другите две също се озоваха в контейнерите си. Роже ги затвори и нареди на хората си да ги отнесат горе на палубата. Когато и самият той се качи, Камал не беше на себе си от възбуда.

— Къде се забави толкова, Адам? Броячът на детонаторите не може да се спре. Трябва да побързаме!

Прехвърлиха се на платнохода и докато Камал даваше заповед да отвържат въжетата, Роже наглеждаше прибирането на кутиите в предния трюм. Камал обърна платнохода на изток и потегли с възможно най-високата скорост. Роже стоеше до чичо си при масивния дървен румпел и се взираше назад.

— Много жалко, че не можем да вземем и кораба заедно с момичето. Цената му е огромна — рече той.

— А каква е цената на петдесет години в американски затвор? — попита го Камал. — Защото точно това ще получиш, ако си достатъчно глупав, че да се опиташ да го задържиш.

Погледна часовника си.

— Още седем минути.

Когато времето изтече, последва невъобразима експлозия и нощното небе се озари, сякаш слънцето изгряваше по-рано от определения му час. Секунди по-късно ударната вълна премина над кораба, платната заплющяха и за миг Роже изпита остра болка в ушите. После сиянието отслабна и над океана отново се спусна мрак.

— Нека сега неверниците се опитат да го намерят — доволно рече Камал.

— Колко дни път има до Рас ел Мандеб? — попита Роже. — Шест, нали?

— Повече — отвърна Камал. — Не можем да се движим по пряк курс. Трябва да стигнем до кенийския бряг и да се смесим с останалите кораби.

Дълбокиятсняг на летище „Фарнбъро“ в Англия я задържа за цели трийсет и шест часа и на Хейзъл й бяха нужни почти четири дни, за да се върне от Абу Зара в Щатите, но дори тогава тя не продължи към къщата си в Хюстън, а отиде направо във Вашингтон.

Хенри Банок винаги бе държал голям старомоден апартамент на „Ийст Капитол“ с изглед към парка „Линкълн“. Това не бе най-здравословната част на града, но при всяка сесия на Сената Хенри обичаше да е близо до седалището на властта. Поради някаква причина Хейзъл бе запазила апартамента след смъртта му, но го беше подложила на основен ремонт. Сега той бе идеална позиция, от която да атакува администрацията. Още от пристигането си започна да досажда и да не дава мира на сенатор Рейнълдс от Тексас и на екипа в Белия дом. Вече беше провела кратка среща с президента, който й бе обещал лично да се поинтересува от издирването на „Делфин“ и дъщеря й. „Банок Ойл“ беше един от основните спонсори на кампанията му. Въпреки левичарските си убеждения Хейзъл винаги бе вярвала в двойното залагане, така че за всеки случай правеше големи дарения както на републиканците, така и на демократите. И сега използваше всичките си връзки.

Полковникът от военновъздушните сили Питър Робъртс, който бе член на екипа на президента, беше неофициално назначен за неин офицер за свръзка по време на кризата и дори Хейзъл трябваше да признае, че той се представяше блестящо в трудната ситуация.

Един военен наблюдателен сателит вече бе отклонен и прелетя два пъти над района на последното засичане на „Делфин“ на височини 47,5 и 39,8 км с орбитална скорост около 11 000 км/ч. За съжаление той не успя да открие нищо съществено. В района имаше три много големи товарни кораби и множество по-малки съдове, но нито един, който да прилича на „Делфин“.

Наред с това по заповед на президента ракетният разрушител „Манила Бей“ беше отклонен на юг от патрулния си пост в Аденския залив край бреговете на Йемен. Той обаче трябваше да измине 2000 км и още не беше пристигнал на място.

Полковник Робъртс се бе свързал по спешност с всички американски посолства в Близкия изток и Африка. С разрешението на президента беше отправил деликатни запитвания до всички приятелски и враждебно настроени правителства. Отникъде не получиха окуражаващи вести. Освен прекъснатото текстово съобщение, от Кайла или яхтата нямаше нито следа. Дните отминаваха един след друг и Хейзъл Банок беше на път да полудее.

Телефонът на бюрото й в апартамента на „Ийст Капитол“ иззвъня. Тя дебнеше до него и сграбчи слушалката моментално.

— Банок. Кой се обажда?

— Питър Робъртс, госпожо Банок.

Тя не му даде да продължи, а го прекъсна най-безцеремонно: