Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Минах през люк номер осем. Затвори го.

Люкът се плъзна с хидравлично съскане и се затвори зад него.

— Да обгазя ли отсека зад теб, Хектор? — попита Сирил.

— Недей — спря го Хектор. — Отделението е празно, няма смисъл.

Мина покрай една от огромните помпи, която бумтеше и хриптеше, раздвижвайки газа. Над нея имаше тясна вентилационна шахта, която отвеждаше излезлия газ от помпата към горната част на основния резервоар. По шахтата имаше скоби, но тя беше задънена. Нямаше начин през нея да се измъкне човек.

Хектор подмина още осем подобни помпи и четири люка. На всяка врата се обаждаше на Хейзъл и тя му казваше, че целта още се намира във второто отделение. Той мина през люка на отделение четири и Сирил го затвори зад него. Когато стигна следващия люк и пристъпи в отделение три, настъпи внезапна промяна. Люкът още се плъзгаше зад Хектор, когато Хейзъл се обади по радиото:

— Хектор, внимание! Целта се разделя. Двама остават на място, но третият се движи по тунела към теб.

Хектор се изненада. Кой от тримата се беше отделил? Не можеше да е Камал; той никога не би изоставил заложницата си, за да продължи сам. Не можеше и да е. Настя поради същата причина — Камал никога не би й позволил да се измъкне. Оставаше единствено Адам. Какъв внезапен импулс го бе накарал да изостави закрилата на чичо си? Може би непрогледният мрак е гризал нервите му, докато не го е пречупил. Именно затова Хектор беше наредил на Сирил да изгаси осветлението.

— Добре! — изсумтя той. — Сирил, отвори люка зад мен. По-бързо!

Веднага щом люкът се отвори, Хектор се върна в предишното отделение.

— Добре, Сирил. Отново съм в номер четири. Сега затвори.

Остана да чака мълчаливо почти шест минути, след което Хейзъл се обади отново:

— Хектор, третият стигна твоята позиция. Намира се от другата страна на люка. Като че ли го проверява и се опитва да намери начин да го отвори.

— Добре, Хейзъл. Сигурен съм, че това е Адам Типоо Тип. Пипнахме го. Сирил, затвори люка зад Адам и ми кажи, когато си готов.

Минута по-късно Сирил се обади:

— Люкът е затворен, Хектор — докладва той. — Адам е в капан в трето отделение.

— Добре, Сирил. Сега пусни въглеродния окис.

Последва нова дълга пауза и Сирил обясни забавянето:

— Нужно е време газът да изпълни цялото отделение.

Известно време никой не каза нищо, после Хейзъл наруши мълчанието:

— Действа! Адам тича обратно в посоката, от която дойде. Явно е изпаднал в паника. Въглеродният двуокис го задушава.

— Сирил, отвори люка да мина.

Хектор включи кислорода и спусна лицевата маска. Пристъпи през люка в пълната с въглероден двуокис секция и се затича след Адам. Трябваше да стигне до него, преди газът да го е убил. Намери го свлечен в молитвена поза при една от помпите и разпозна бялата роба, преди да види лицето му. Когато го преобърна, видя, че Адам вече е в безсъзнание, но продължава да диша дълбоко. Забеляза черното кожено куфарче, закопчано за лявата му китка. Опита се да го освободи, но веригата беше от стомана, а ключалката бе първокласна, подобна на използваните от дипломатическите куриери. Щеше да му е нужен оксижен, за да се справи с нея. Нямаше време за губене, така че замъкна Адам до една от зелените тръби, които минаваха хоризонтално по дължината на тунела, и го положи по очи върху нея. Провеси крайниците му заедно с куфарчето от двете страни и върза китките и глезените му със свински опашки за стягане. Адам беше прикован към тръбата като парче свинско на шиш.

— Това ще те държи на едно място — тихо рече Хектор и посегна към кислородната бутилка на колана.

Постави полиуретановата маска на лицето му и завъртя крана. Кислородът засъска тихо в устата на Адам. Хектор закрепи маската с ластика и се обади на Сирил:

— Потвърдено, беглецът е Адам. Пипнах го. Още е в безсъзнание, но му дадох кислород. След няколко минути би трябвало да дойде на себе си. Включи осветлението в това отделение и пусни вентилаторите, за да разкараш въглеродния двуокис.

Кислородът започна да действа. Адам преглътна и се намръщи. Отвори очи и изстена, крайниците му се свиха и той се помъчи да се освободи. Погледна към Хектор с неговия чудовищен шлем и изпищя диво. Опита се да свали маската, но когато откри, че не може, започна да хлипа.

— Къде съм? Какво става?

Хектор не му обърна внимание. Изчака още десет минути по часовник, след което вдигна маската на шлема и предпазливо подуши. В ниски концентрации въглеродният двуокис няма миризма, но при високи мирише остро и оставя кисел вкус на езика. Вентилаторите бяха пропъдили отровния газ. Въздухът ставаше за дишане.