Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Храстите бяха гъсти, закривените им тръни се вкопчваха упорито в дрехите им. Трябваше да се движат много внимателно и да вдигат колкото се може по-малко шум. Нужни им бяха шест минути и десет секунди по часовника на Хектор, за да изминат първите сто метра. Там попаднаха на нова следа от Утман — отново беше легнал и ги бе изчакал да приближат. Хектор и Тарик знаеха, че ако бяха показали и най-малка небрежност или му бяха предложили някакво друго предимство, щеше да ги нападне тук. Той обаче отново беше отстъпил. Следите, които беше оставил, бяха съвсем пресни.

„Сега знае, че няма да му се нахвърлим слепешком — мрачно си помисли Хектор. — Следващият му номер ще бъде да заобиколи и да се опита да ни излезе в гръб“. Тихо щракна с пръсти и Тарик се озърна към него. Хектор му направи кръгов знак, за да го предупреди. Тарик кимна; разбираше опасността. Продължиха напред. Още два пъти намираха места, където Утман беше залягал. И всеки път безмълвно бе продължавал пред тях.

„Вече сигурно си мисли, че ни е прилъгал с тези повторения. И сега ще ни заобиколи“. Хектор промени тактиката си. След всеки двайсет крачки спираше и бавно се обръщаше, за да огледа от нов ъгъл терена, по който вече бяха минали. След това клякаше и изучаваше същия терен от по-ниска перспектива, като се съсредоточаваше в стъблата на храстите и плетеницата корени, зад които би могъл да се скрие човек с нож.

Изведнъж Хектор примигна — нещо необичайно за това място привлече вниманието му. Загледа се съсредоточено в него. Нещото леко помръдна и изведнъж цялата картина се намести на фокус. Гледаше към гол човешки крак, който стърчеше зад някакви оплетени корени. Петата беше мръснорозова, а кожата нагоре — кафява като тютюн. Хектор усети как косъмчетата на тила му настръхват. Господи, Утман беше съвсем близо. За малко да стъпят отгоре му.

Лежеше на не повече от пет дълги крачки от мястото, на което се намираха. Хектор знаеше, че онзи може да преодолее това разстояние със скоростта на ловуващ гепард. Почти усещаше върху себе си как погледът му го следи през малка пролука в гъсталака. Утман имаше номер да следи врага с притворени очи, така че черните му мигли да скриват издайническия блясък на бялото на очите му. Крос видя как сухожилията на левия му крак се напрягат, докато забиваше пръсти, за да намери опора и да се хвърли към жертвата си.

Хектор беше приклекнал и автоматът бе на скута му. В цевта имаше патрон, предпазителят беше свален. Дясната му ръка бе на дръжката, но той знаеше, че няма да може да вдигне приклада до рамото си, преди Утман да е преодолял разстоянието и да му се е нахвърлил. Ако това станеше, автоматът щеше само да пречи. Трябваше да стреля сега, при това бързо. Кракът на Утман бе единствената му мишена и трябваше да я порази, без да вдига оръжието от скута. Не можеше да се прицели. Трябваше да остави абсолютно всичко на инстинкта си. Това е отплатата за всички онези стотици часове на стрелбището, каза си мрачно Хектор. Помръдна едва-едва, сякаш се канеше да се изправи, но цевта на автомата леко се насочи надолу и се завъртя в къса дъга към целта. Стреля напълно машинално. Видя как босата пета на Утман избухна в парчета кост, летяща тъкан и кръв.

Утман изръмжа диво като прострелян лъв и скочи иззад храста, но осакатеният крак го задържа на място. Болката го принуди да рухне на коляно. Хектор видя ножа в ръката и отчаянието в очите му. Знаеше, че е изгубил, но продължаваше да се бори. Изправи се отново и се опита да приближи на куц крак до Крос, за да използва оръжието си. Хектор обаче вече бе скочил на крака и се носеше към него. Замахна, стовари приклада право в лакътя на арабина и усети как ставата се счупи. Този път Утман изкрещя и ножът се изплъзна от обездвижените му пръсти. Раненият му крак се подгъна и той се просна на пясъка. Тарик му се нахвърли отзад и (сграбчи китката на безполезната му ръка. Изви я рязко и счупените кости застъргаха една в друга. Постави крак върху врата на Утман и натисна лицето му в земята. Пясъкът напълни очите, устата и носа му. Утман започна да се задушава.

— Чакай! — изведнъж го спря Хектор.

— Каза ми, че отмъщението е мое! — запротестира Тарик. Хлипаше неудържимо от ярост и омраза.

— Това е прекалено добър край за него, Тарик — дръпна го Хектор назад. — Твърде бърз край. Това създание изгори жена ти и сина ти. Уби наши другари. Предаде ни на Звяра. Трябва да плати изцяло за греховете си.

Тарик поклати глава, вдигна пистолета си и опря дулото в тила на Утман.