Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Не съществува подобаващо наказание. Каквото и да направим с него, няма да е достатъчно.

Натисна още по-силно дулото на зареденото оръжие в тила му, но макар лицето на Утман да бе изкривено от болка и агония, той не издаде нито звук.

— Ти подпали дома ми — задъхано рече Тарик. — Ти изгори Далия и сина ми! Отречи го, ако можеш, Утман Уадах.

Утман се опита да се усмихне, но не се получи. Гласът му трепереше от болка. Изплю пясък от устата си.

— Смърдяха на свинско, докато се пържеха — прошепна той. — Но въпреки това се наслаждавах на вонята им.

Тарик изхлипа и погледна към Хектор. Сълзите се стичаха по бузите му.

— Чу го! С какво можем да отговорим на подобно зло?

— С вода — тихо отвърна Хектор. — Само морската вода ще отмие това мръсно петно от лицето на земята.

На лицето на Утман се изписа ужас и Тарик заликува.

— Ама разбира се! Прав си, Хектор. Морската вода ще свърши работа. Хайде, Утман Уадах! Изправяй се на крака. Последната ти разходка ще бъде до плажа и в морето.

Тарик свали пистолета и хвана китката му. Изви я жестоко и Утман отново изкрещя. Свирепото му непокорство и безразсъдната смелост бяха разядени от единственото нещо, от което се страхуваше ужасно.

— Направи го тук, ако ти стиска, Тарик. Застреляй ме и сложи край на всичко, безгръбначен страхливец такъв!

— Много прибързваш — каза му Тарик. — Това е последният епизод от отвратителното ти съществувание. Трябва да се насладиш на всеки миг. Вкусът на солената вода в гърлото, как пари дробовете ти, докато ги изпълва, как щипе очите ти, докато зрението ти помръква.

Дръпна счупената му ръка, Утман не можеше да се съпротивлява на болката. Остави се да го вдигнат на крака и се опита да се задържи на здравия си крак, но Хектор хвана другата му ръка и двамата го повлякоха обратно към плажа. Накрая спряха върху хребета на последната дюна и погледнаха към залива.

„Златната гъска“ стоеше на котва там, където беше последния път, но повечето от оцелелите пиратски лодки бяха изоставени по брега като изхвърлени от буря плавеи. Оръдията стреляха от време на време по невидими за Хектор и Тарик цели, откъм селището се чуваха автоматични изстрели. Някои постройки горяха и пушекът се стелеше над водата в залива. Точно отдолу изоставената от тях лодка беше заседнала в пясъка.

— Хайде, Утман — изви жестоко ръката му Тарик. — Още малко остава.

Утман падна на колене и този път ужасът го овладя напълно. Бръщолевеше, думите му едва се разбираха.

— Не, Тарик! Застреляй ме тук. Сложи край на това. Искам да ти разкажа нещо. Първо хвърлих джеремето ти в огъня. После изчуках жена ти. Мислех си за теб с всеки тласък. Когато свърших, я хвърлих върху копелето. Дългата й коса пламна като факла. Сега трябва да ме застреляш. Не го ли направиш, този спомен ще те преследва до края на дните ти.

Гласът му се надигна в отчаян вой. Хектор сграбчи ръката му и двамата с Тарик повлякоха по корем скимтящия и виещ арабин надолу по склона и в морето. Когато нагазиха до колене, Хектор го обърна с лице надолу и вдигна двата му глезена. Тарик възседна раменете му и с цялата си тежест натисна лицето му под повърхността. Утман се мъчеше да задържи дъх във водата и в същото време да даде пълен израз на ужаса си. Движенията му ставаха все по-яростни и некоординирани, след което започнаха да отслабват. Устата му се отвори и от нея излязоха сребристи мехурчета. Кашляше, давеше се и повръщаше, но звуците се заглушаваха от водата. Когато всичко изглеждаше почти приключило, Хектор го измъкна навън и го остави да лежи по лице на мокрия пясък. Тарик скочи върху гърба му. Морска вода и повръщано бликнаха от гърлото на Утман и той успя да поеме няколко глътки въздух, преди цялото му тяло да се сгърчи в поредния пристъп на кашлица. Повърна отново и половината жълта жлъчка се върна в дробовете му при следващото вдишване. Бавно, много бавно той успя да изчисти дробовете си от водата и повръщаното, но бе твърде изтощен, за да седне или да говори. Хектор и Тарик клекнаха от двете му страни и го загледаха как се бори за живот.

— Чу ли го как се фукаше какво е направил на Далия и момчето ми? — прошепна Тарик.

— Чух.

— Трябва да има нещо, което да отговаря на подобно ужасно зло. Простото давене е прекалено милостив край.

— Сещам се нещо — кимна Хектор. — В лодката има въже. Вържи единия край за халката на напречната греда и донеси другия край тук.

Тарик сякаш се канеше да попита нещо, но премълча и изтича до лодката. След няколко секунди се върна, развивайки въжето по мокрия пясък. Утман се опита да се надигне, но Тарик го изрита и погледна към Хектор.