Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Какво става, Хектор? Бях още в тунела, когато те чух да казваш на Дейв да стреля по някакъв хеликоптер. Спомена, че Утман бил в него. Но когато с Пади излязохме на палубата, не видях никакъв хеликоптер. Завърза се схватката, после чух да предупреждаваш Пади по радиото, че Камал и Адам са избягали в помпения сервизен тунел. Междувременно се бяхме справили с останалите пирати. Нямаше смисъл да оставам, особено след като те видях да скачаш от мостика. Естествено, трябваше да те последвам.

Тарик го погледна тревожно.

— Правилно ли постъпих, Хектор?

— Абсолютно правилно, както винаги — отвърна Хектор на арабски и Тарик също превключи на този език.

— Благодаря, Хектор. Но къде е Утман? Какво стана с хеликоптера? Къде отиваме?

— Дейв свали хеликоптера и той се разби до брега — посочи Хектор напред. — Ето там, можеш да видиш останките му на прибоя.

— А Утман? Какво стана с него?

— Успя да се измъкне. Видях го да излиза на брега. И скочих от мостика, за да го спипам.

— Радвам се, че те последвах. Искам го повече и от теб — тихо рече Тарик.

— Знам — кимна Хектор. — Той е твой. Ще го гоним заедно, но ти ще си онзи, който ще си отмъсти.

— Благодаря, Хектор.

Тарик пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Сам ли е? Въоръжен ли е? И двамата сме без автомати.

— Да, Утман е сам. Имаше автомат, когато отлетя от палубата, но след като хеликоптерът се разби, го видях да излиза на брега. Беше твърде далеч, за да съм сигурен, но мисля, че е зарязал оръжието. Сигурно се е паникьосал във водата и е забравил за него. Единствената му мисъл е била как да се добере до сушата. Ще претърсим бързо кабината на хеликоптера, ако не потъне преди това.

Пореха водите на залива с осемдесет километра в час в посока към разбитата машина, оставяйки след себе си дълга следа от пяна. Колибите, от които се състоеше селището, се бяха разпълзели на около осемстотин метра по-нататък по брега. Хектор се изправи и огледа терена зад разбития хеликоптер, където се беше измъкнал Утман. Там нямаше никакви постройки, само пясъчни дюни, покрити с гъсти трънливи храсталаци.

„Лошо място за преследване на ранен лъв“ — реши той. Утман беше опасен като диво животно. Хектор намали скоростта, когато стигнаха останките от хеликоптера. Във въздуха се носеше тежката миризма на разлято авиационно гориво. Тарик скочи на очукания фюзелаж и коленичи, за да надникне през отворената врата.

— Ето го! — извика той и изчезна в кабината. Секунди по-късно се появи, размахвайки автомат „Берета“.

— Амуниции? — попита Хектор.

— Няма — отвърна Тарик. — Само онова, което е в пълнителя.

— Може би двайсет патрона, ако имаме късмет. Трябва да стигнат.

Хектор превключи на скорост и бавно продължи към брега. И двамата видяха отпечатъците, оставени от Утман по жълтия пясък. Следите вървяха от водата нагоре по склона на първата дюна и изчезваха в гъсталака на хребета й. Не си направиха труда да изтеглят лодката на брега. Хектор само изключи двигателя и я остави да дрейфува. Двамата скочиха в дълбоката до коляно вода и той поведе на бегом към дюната. Спряха за момент в подножието й, за да разгледат следите и да проверят оръжията си.

— Ето, вземи това! — каза Тарик и му подаде автомата. — Ти си по-добър с него от мен. Дай ми пистолета си.

Размениха оръжията. И автоматът, и пистолетът бяха мокри. Изтръскаха водата от пълнителите и се увериха, че в цевите няма пясък и други боклуци.

— Това е най-доброто, което можем да направим. Изработени са така, че да действат и в най-екстремни условия — изсумтя Хектор. — Води, Тарик. Проследяването е твой специалитет. Ще бъда от лявата ти страна.

Изкатериха се на първата дюна и откриха мястото, където Утман бе лежал сред храстите. Тарик коленичи до отпечатъка от тялото му. Сухите песъчинки още се сипеха в него. Явно ги беше гледал как стигат до брега и бе продължил напред. Хектор забеляза и нещо друго — чифт сандали, захвърлени под най-близкия храсталак. Още бяха подгизнали и каишката на едната се беше скъсала. Утман явно ги беше изоставил и бе продължил бос. Следите му потвърждаваха това.

— Не е много далеч пред нас — прошепна Тарик. — Може би в момента ни наблюдава.

— Отваряй си очите на четири. Може и да е изгубил автомата си, но винаги носи нож — предупреди го Хектор. За момент и двамата си помислиха за четиримата си другари, чиито трупове бяха оставили в Оазиса на чудото. После се съсредоточиха изцяло върху сегашната си задача. Тръгнаха напред, прикривайки се един друг, така че всеки държеше под контрол единия фланг и терена отпред. Не можеха да позволят на омразата си да надделее над уважението им към Утман като боец. Не смееха да му позволят да ги приближи достатъчно, за да използва ножа си.