Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Сирил беше потомък на дълга поредица бойци. Един от преките му прадеди бе служил във войната срещу берберските разбойници в Северна Африка от 1800 до 1805 г. Сирил показа на Пади старо, грижливо пазено писмо, което далечният му прародител капитан Томас Стамфорд написал на жена си от Тунис през 1804 г. Прочете на Пади следното изречение, изписано с избледняващо мастило:

— „В техния Коран пише, че всички народи, които не са признали Пророка, са езичници, неверници и грешници, които вярващите имат правото и задължението да ограбват и поробват; и че всеки мохамеданин, който падне в тази война, със сигурност отива в рая“. Стамфорд са се сражавали срещу тиранията, фанатизма и беззаконието в две световни войни — с гордост продължи Сирил. — Неотдавна най-големият ми син Робърт изгуби живота си в планините на Афганистан, след като бе заловен от тези хора и измъчван по най-ужасен начин. Флотът вече няма нужда от мен, но, бога ми, с най-голямо удоволствие бих наритал още веднъж проклетите кучи синове.

Преди да го одобри за капитан на „Златната гъска“, Хектор обясни каква ще бъде тайната му роля и какви опасности го очакват. Сирил прие работата с радост. Получи десет души от „Кросбоу“ с опит в морето, които да обучи като екипаж. Машинното отделение на танкера и навигационният мостик бяха оборудвани със сложна електронна апаратура и десет души можеха без никакъв проблем да управляват ефективно „Златната гъска“.

Дейв Имбис също беше на борда и наглеждаше довършителните работи по кораба — инсталирането на оръдията на скритите им платформи и преустройството на трюма за трите АДТ.

„Златната гъска“ се намираше в един от външните басейни на пристанището и взетите от Пади мерки за сигурност обхващаха всичко около нея. Надстройката на кърмата беше скрита зад големи платнища и цялата работа се провеждаше зад тях. Оръдията, амфибиите и всички други деликатни товари бяха докарвани нощем с малки транспортни кораби, покрити с безформени черни покривала.

Когато работата върху кораба бе към приключване и условията на борда вече ставаха за живот, Пади О’Куин пристигна в Тайпе. През следващите няколко дни първите четирийсет души от експедиционната му част го последваха в града на малки групи, представящи се като туристи. Сред тях бяха техниците, които щяха да се грижат за сложните електронни подслушвателни устройства и камерите. Последваха ги артилеристите, които щяха да обслужват оръдията, както и дванайсетте души — шофьори и екипаж на амфибиите. За командир на машините Пади бе избрал бивш офицер, служил под негово командване в армията. Казваше се Сам Хънтър и беше корав човек с огромен опит в използването на амфибийни танкове.

Накрая, но не и на последно място, бе Настя Воронова. С наета кола Хектор и Хейзъл взеха Пади и руското момиче от хотела им, за да ги откарат до корабостроителницата. На първата среща двете жени настръхнаха, всяка от тях моментално разпозна способностите на другата. Хейзъл незабавно усети, че Настя е като дива котка, притежаваше котешка грация и красота отвън и първобитна свирепост вътре. Настя пък не беше свикнала да не бъде най-ослепителната красавица на каквото и да било събиране.

Двете седяха на задната седалка на колата и разговаряха предпазливо. Докато чакаха на кея ферибота, който щеше да ги откара до танкера, Хейзъл хвана Хектор под ръка, отведе го настрани и му прошепна:

— Пади и рускинята вече са хлътнали един по друг като бобри през пролетта.

— Мили боже! Откъде разбра? Тя ли ти каза?

— Не ми е казала нито дума. Ама че глупаци сте мъжете! Сладката миризма на похот около тях двамата е като аромата на цъфнал портокал. Не забеляза ли?

— Да, но шантавото е, дето наистина си помислих, че мирише на цъфнал портокал — разсмя се Хектор. Фактът, че Настя има връзка с Пади, смекчи нагласата на Хейзъл към нея. След като разбра, че няма да й се наложи да пази Хектор от екстравагантната й привлекателност, тя откри, че започва всъщност да харесва рускинята.

Първото,с което трябваше да свикнат хората на Пади, бяха огромните размери на кораба. Товарната палуба беше дълга колкото пет футболни игрища. Когато ги свалиха в тайната част на реконструирания първи товарен отсек, те се озоваха в лабиринт от свързани помежду си помещения и метални тунели. Тунелите бяха така слабо осветени, с толкова лоша вентилация, ниски и тесни, че по-високите мъже трябваше да вървят наведени. След като се озовеше в тях, човек губеше всякакъв ориентир и лесно можеше да се обърка. Например изкачването до мостика от сборния пункт на второто ниво изискваше клаустрофобично катерене на повече от двайсет и пет метра, през които трябваше да дишаш застоял въздух и да минаваш покрай едни и същи люкове на нивото на всяка следваща палуба. Накрая човек се озоваваше на палубата напълно дезориентиран и останал без дъх.