Уилбур Смит - Порочен кръг

Хектор замълча, докато сомелиерът доля един сантиметър червено вино в чашата му и допълни с „Перие“ чашата на Хейзъл. Хектор тихо поблагодари и намокри устни с бургундското, преди да продължи:

— Лъвът не беше убивал и ял в продължение на почти седмица и ние чакахме с агонизиращо нетърпение гладът да го принуди отново да опита да убие нещо. Малко преди залез на шестата вечер две голички момчета пастири дотичаха до селото с очакваната новина. Завели стадото на водопой и там ги причакал лъвът. Лежал в засада, скрит във високата трева откъм надветрената страна на пътеката, и се нахвърлил върху стадото от разстояние десетина крачки. Преди добитъкът да има време да се разпръсне, той скочил на гърба на петгодишна крава, бременна с теленце. Впил зъбите си във врата й, посегнал с огромната си лапа и забил дългите си жълти нокти в муцуната й. След това опънал назад с всички сили и вратните прешлени на кравата се счупили с изпращяване. Животното умряло на секундата. Политнало с носа си към пръстта, а предните й крака се подгънали и кравата направила кълбо напред в облак прах. Лъвът скочил встрани, за да не бъде затиснат от огромната й тежест.

— Бил е достатъчно силен, за да убие толкова голямо животно толкова лесно? — удиви се Хейзъл.

— Не само това, но успял да я вдигне с челюстите си и да я замъкне в тревата, като я държал толкова високо, че само копитата й се влачели по земята.

— Продължавай! — настоя тя. — Не обръщай внимание на глупавите ми въпроси. Давай с историята!

— Ами вече беше късно, така че се наложи да чакаме до изгрев-слънце. Онази нощ никой от нас не мигна. Седяхме край огньовете и по-възрастните оживено ни разказваха какво да очакваме, когато се приближим до стария лъв, докато той се занимава с улова си. На никого от нас не му беше особено весело, така че разговорът много не вървеше. Беше все още тъмно, когато се преоблякохме в наметала от кожа на черна коза, защото точно преди изгрев е особено хладно. Под наметалата бяхме чисто голи. Въоръжихме се с щитове от нещавена кожа и къси копия за промушване, чиито върхове наточихме до степен да избръснем космите от ръцете си. Бяхме трийсет и двама на брой — братска ловна дружина. Тръгнахме с песен на уста да се изправим срещу нашия лъв.

— Пели сте? — поиска да се увери Хейзъл. — Това нямаше ли да предупреди лъва и да го прогони надалече?

— Трябва нещо много по-сериозно от песен, за да накара един лъв да изостави улова си — обясни й Хектор. — Пеехме, за да го предизвикаме. Призовавахме го да се бие. И разбира се, опитвахме се да се окуражим. Така че пеехме и танцувахме, за да се стоплим. Мушкахме във въздуха с копията, за да раздвижим мускулите си. Младите неомъжени момичета ни следваха на разстояние, за да видят кой ще се опълчи на лъва и кой ще се пречупи и побегне, когато той се изправи срещу нас, приемайки предизвикателството ни. — Хейзъл беше чувала историята вече поне десетина пъти, но го гледаше толкова захласнато, сякаш той я разказваше за първи път. — Слънцето изгря и показа горния край на диска си на хоризонта точно пред нас, ярко като разтопен в пещ метал. Светеше право в очите ни и ни заслепяваше. Ние обаче знаехме къде да намерим нашия лъв. Видяхме връхчетата на тревата да се размърдват, без да има вятър, а след това го чухме и да изръмжава. Звукът беше ужасен — заби се в сърцата ни и се спусна до пикочните ни мехури. Краката ни омекнаха и всяка танцова стъпка вече ни се удаваше с голямо усилие, докато вървяхме към него… И тогава лъвът се изправи на мястото, където бе лежал зад оглозгания скелет на кравата. Цялата му грива беше настръхнала и образуваше величествена корона около главата му. Пламтеше със златна светлина, понеже беше огрявана отзад от слънцето. Тялото му сякаш бе двойно по-голямо. Лъвът изрева. Звукът проехтя над нас и гласовете ни издайнически потрепериха. После се събрахме един до друг и закрещяхме срещу него, призовавайки го да избере един от нас и да се изправи срещу него. Фланговете на редицата ни започнаха да го заобикалят, за да му отрежат пътя за бягство. Той изви глава бавно от едната страна на другата, оглеждаше ни, докато го обграждахме.

— О, боже! — дълбоко пое въздух тя. — Знам отлично какво ще се случи, но едва издържам на напрежението…

— В един момент спря да клати глава и започна да размахва опашката си като камшик, шибайки слабините си с кичура косми в края й. Намирах се в средата на редицата — почетното място, — и стоях достатъчно близко, за да виждам ясно очите му. Бяха жълти, ярко жълти, и бяха впити в мен.