Уилбур Смит - Порочен кръг

Припомняйки си всичко това, те бяха събрали глави над масата. Тези спомени дотолкова ги очароваха, че макар да го бяха правили толкова много пъти досега, те продължаваха да откриват в тях нови и интригуващи неща. Хектор поклати глава с възхищение:

— Господи! Никога ли не си се плашила от нищо и от никого на този свят? Не само, че сама си постигнала всичко, но и си го направила по трудния начин.

Тя го изгледа косо с изумително красивите си очи и се усмихна.

— Не разбираш ли, че смисълът на живота не е да бъде лесен, защото ако беше, ние нямаше да го ценим. Но стига за мен. Да поговорим за теб.

— Ти вече знаеш за мен всичко, което си струва да се знае. Разказвал съм ти го поне петдесет пъти досега.

— Добре, нека този път бъде петдесет и първият. Разкажи ми за деня, в който уби първия си лъв. Искам отново да чуя всички подробности. И внимавай! Веднага ще усетя, ако пропуснеш нещо.

— Добре, ето пак цялата история… Роден съм в Кения, но и двамата ми родители са британци, така че съм истински британски гражданин.

— Казвали са се Боб и Шийла — подсказа му тя.

— Казваха се Боб и Шийла Крос. Баща ми притежаваше почти двайсет и пет хиляди хектара първокласни пасбища, граничещи с резерват на масаите. Из тях пасяха над две хиляди глави говеда от отличната порода „Браман“. Така че моите приятели от детството бяха основно момчета масаи на моята възраст.

— Имал си малък брат на име Теди — вметна Хейзъл.

— Малкият ми брат Теди искаше да стане фермер като баща ми. И беше готов на всичко, само и само да му достави някакво удоволствие. От друга страна, аз исках да стана воин като чичо ми, който загинал в битка с Ромел на място, известно като Ел Аламейн, в Северноафриканската пустиня. Денят, в който баща ми ме изпрати в мъжкото училище „Йоркски херцог“ в Найроби, бе най-разтърсващият в живота ми дотогава.

— Не ти е харесало — подсказа му тя.

— Мразех правилата и ограниченията. Бях привикнал да живея див и свободен — въздъхна той.

— Бил си бунтовник по душа.

— Баща ми казваше, че съм бунтовник и проклет дивак. Но го казваше с усмивка. Въпреки това завърших трети по успех в класа и като капитан на първия ръгби отбор от петнайсет души през последната ми година в „Херцога“, което напълно ми стигаше. Това стана, когато бях шестнайсетгодишен.

— Годината на твоя лъв! — Тя се наведе през масата и хвана ръката му, погледът й бе изпълнен с очакване. — Обожавам тази част. Предговорът е много… питомен. Няма достатъчно кръв и смелост, ако ме разбираш.

— Приятелите ми масаи навършваха пълнолетие. Затова отидох в селото им и говорих с вожда. Казах му, че искам да стана морони заедно с тях.

— „Морони“ означава воин — обясни тя и той потвърди с кимване.

— Вождът изслуша молбата ми. После каза, че не съм истински масаи, защото не съм обрязан. Попита дали бих искал шаманът да ме обреже. Обмислих предложението и го отхвърлих.

— И слава богу — коментира Хейзъл. — Предпочитам свирката ти такава, каквато я е замислил Бог.

— Колко мило от твоя страна. Но нека се върна към най-голямата история в моя живот… Обсъдих отказа с моите другари и те се разстроиха почти колкото мен. Спорихме по въпроса дни наред и накрая те се съгласиха, че щом не мога да стана истински морони, мога поне да запиша първия си лъв, което ще ме направи повече от наполовина морони.

— Но имало един малък проблем — напомни му тя.

— Проблемът беше, че кенийското правителство, в което масаите са много зле представени, беше забранило встъпването в пълнолетие чрез церемонията с лъвове. Лъвовете бяха обявени за защитен вид на цялата територия.

— Но е имало знак свише? — пак подсказа тя и той й се усмихна.

— Направо от небесата! — потвърди. — В националния парк „Масаи Мара“, който граничи със земите на племето, имало стар лъв, прокуден от прайда от по-млад и по-силен съперник. Без лъвиците си, които да му заграждат дивеч, той бил принуден да напусне защитата на парка и да търси по-лесна плячка от зебрите и антилопите. Първо се заловил със стадата добитък на масаите, които се смятат за богатство на цялото племе. Не стига това, но убил и млада жена, която слизала до водоема, за да донесе вода на семейството си… Така че за голяма радост и трескава възбуда на приятелите ми масаите от Министерството по опазване на дивеча издали разрешително за отстрелване на стария самотен лъв. Поради връзките ми с племето в течение на годините, поради това, че бях едър и силен за възрастта си, а и защото старейшините знаеха колко упорито бях тренирал с бойните тояги и копието, бях поканен да участвам в лова с другите млади кандидати за морони.