Уилбур Смит - Порочен кръг

Настя изскочи през отворения шибидах и се приземи с лекотата на балерина в края на пътя. Беше стигнала при оградата, преди Пади да слезе от колата. Използва наклона на склона, за да се засили и атакува оградата. Скочи срещу нея, хвана върха на кола, сгъна тялото си надве и се прехвърли от другата страна. Поникналата ръж в нивата бе висока около трийсет сантиметра и не можеше да я забави. Скъси разстоянието до бягащия с лекотата, с която хрътка догонва заек. Настигна го много преди той да стигне до дърветата. Пади изоставаше с двайсетина метра.

Мъжът долови леките й стъпки през ръжта и се обърна. Видя, че е преследван от дребничко слабо момиче, и бръкна в джоба си. Извади сгъваем нож и го отвори с движение на китката. Приклекна в отбранителна поза и насочи към нея върха на оръжието си.

— Ела, кучко — задъхано я предизвика той. — Ще ти отрежа вонящата путка и ще ти я натъпча в гъза.

Настя изобщо не забави устрема си. Атакува го на скорост, но в последния момент се плъзна с краката напред, поемайки удара в земята с раменете си. Оттласна се нагоре и изстреля напред двата си крака с бързината и силата на стрела, излитаща от тетивата на лък.

Напълно изненадан, мъжът реагира бавно. Изкрещя от болка, когато Настя заби ходилата си в дясната му китка. Но писъкът му бе заглушен от острото изпукване на счупените карпални кости. Ножът излетя от ръката му и се завъртя във висока дъга. Настя използва инерцията си, за да скочи отново на крака. Улови ловко ножа за дръжката, докато падаше.

Хванал раздробената си китка, мъжът отстъпи, но тя безмилостно го последва, като разсичаше въздуха на сантиметри пред носа му.

— Долу! — заповяда му. — На колене, мръсно говорещ сине на Сатаната, преди да съм ти отрязала топките и да съм те принудила да ги изядеш!

— Чакай! — изхленчи той. — Сега… Ще направя всичко, което ми кажеш…

Той се отпусна на колене, като продължаваше да придържа счупената си китка, излагайки се по този начин на следващия й ритник. Той го улучи право под брадичката и тялото му отхвръкна назад. После падна, задушен от шуртящата кръв и полуотхапания си език.

Пади се приближи зад Настя и погледна гърчещото се в ръжта тяло.

— Исусе и Дева Марийо! Та ти не си ми оставила никаква работа, жено!

По спускащия се склон Хектор скъсяваше дистанцията до преследвания. Мъжът бе много по-млад от него, но Хектор бе по-бърз и в по-добра форма.

Той искаше да избегне схватка с голи ръце срещу противник, който почти сигурно носеше нож. Когато приближи жертвата си на десетина крачки, Хектор изнесе шилелата над рамо и със сила я изхвърли напред. Беше прекарал детството си в Африка, където малките му чернокожи приятели бяха експерти в хвърлянето на пръчки. Дори най-малкият от тях можеше да свали летяща яребица от двайсет крачки. И бяха научили Хектор да го прави. Шилелата се заби отзад в коленете на бягащия и той падна с вик на изненада.

Без да спира, Хектор вдигна шилелата и докато приближаваше падналия отзад, бързо пресметна някои фактори. Ако счупеше краката му, щеше да се наложи да го носи нагоре по хълма до спряната кола. От друга страна, ако счупеше ръката му, това щеше да сломи съпротивата му и същевременно да му позволи да докуцука до рейнджроувъра, особено ако Хектор го окуражаваше по пътя с тъпия край на тоягата. Той спря пред мъжа, който инстинктивно вдигна двете си ръце, за да запази лицето си. Хектор го удари с пълен замах във върха на лакътя и мъжът изкрещя при счупването на лакътната става.

Хектор хвана края на повредената ръка и я извъртя. Мъжът отново нададе вой и Хектор го изправи на крака.

— Господи, пич, причиняваш ми болка! — изхриптя той.

— Не говори така, че ми късаш сърцето — осведоми го Хектор. Изви ранената ръка високо между плещите му и го забута нагоре по склона. Когато стигнаха до рейнджроувъра, той видя Пади и Настя да слизат от другата страна надолу към него. Пади носеше пленника им преметнат през рамо с главата назад. Когато стигнаха до оградата, той пусна товара си през нея и извика на Хектор:

— Успя ли да помиришеш твоя приятел?

— Естествено — отговори му Хектор. — Моят мирише на чесън. А твоят красавец?

— Вони на същото — осъдително отговори Пади.

— И какво друго миришеше на чесън, че съм забравил? — попита Хектор.

— Дали не беше горящ бял фосфор от запалителна граната? — „досети“ се Пади и Хектор щракна с пръсти.

— Точно така! — Той силно изви счупената ръка на своя човек. — Я да видим сега, дали не сме подпалвали наскоро нечии къщи, а? — Жертвата му силно изквича. — Приемам това за утвърдителен отговор — осведоми го Хектор и го натъпка през отворената задна врата на колата.