Уилбур Смит - Порочен кръг

— Не казвам, че е невъзможно, но отвличането му би създало някои проблеми. Хубавото е, че поне няма да скачаме с парашут в пустинна крепост, както ни се наложи, за да се доберем до дядо му. След една от молитвите Тарик го проследил с антуража му от джамията до заграден храмов комплекс на около километър разстояние. Не могъл да се доближи до сградата, без да привлече ненужно внимание върху себе си. Но казва, че става дума за голяма сграда, заобиколена от доста здрава стена. Трудно е да се приближиш незабелязано до мястото, защото се наблюдава от много хора. Порталът се охранява от въоръжени пазачи. По мое мнение няма да е толкова лесно, колкото би ми се искало при поставените от теб условия.

Хектор взе чашата си и се взря в нея, разклащайки златистата течност. Преди да каже нещо, телефонът на колана му иззвъня с музикалната тема от „Американски пай“.

— Извинявам се, но трябва да приема това обаждане — каза Хектор и вдигна апарата до ухото си. — Крос на телефона! Благодаря за обаждането ви, господин Бънтър. Имате ли новини за мен?

— Разговарях с колегите ми и всички сме единодушни, че осигуряването на безопасен дом за Катрин е обоснован разход за тръста, включително и цената на останалите мерки за сигурност. Нещо повече, в момента служебният „Боинг“ на тръста е в хангар в летището на Фарнсбъроу. Екипажът му е инструктиран да ви очаква в готовност за отлитане до Абу Зара. Явно колкото по-бързо се погрижим за нея, толкова по-добре.

— Много съм благодарен на вас и колегите ви в тръста, господин Бънтър.

— Не можем да постъпим по друг начин, господин Крос. Моля ви, не се колебайте да ми се обадите и за всичко друго, от което Катрин може да се нуждае. Всичко хубаво, сър.

Хектор върна телефона в калъфа на колана си.

— Бънтър се оказа много свестен — коментира той и погледна Пади. — Благодаря ти, Пади. Ти ми даде много храна за размисъл. — Погледна часовника си и допълни: — Но в този момент съм гладен. Нека минем в трапезарията и видим какво ни е приготвил готвачът.

Първото ястие бяха печени миди „Фин де клер“, поднесени в една от черупките с прелестен сос „Холандес“, загатнато подлютен с „Табаско“, и придружени от леденостудено „Шабли". Хектор беше изсипал съдържанието на първата мида в устата си и въртеше очи от удоволствие, когато неговият айфон иззвъня.

— Кой, по дяволите, може да звъни в момент като този? — изруга с пълна уста и погледна осветения екран на телефона си. — Моят лесничей в „Брандън Хол“. Не искам да говоря по средата на вечерята си. Извинете ме… но ще трябва да изключа проклетия апарат.

— Нет, Хектор — спря го Настя. — Това не е много разумно точно сега.

Хектор се досети какво иска да му каже и се поколеба. Беше се научил да се съобразява със съветите на Настя, която притежаваше много силни инстинкти. Затова вдигна телефона до ухото си.

— Пол, за каквото и да става дума, казвай го бързо. Седнали сме да вечеряме.

Пол Стоу извика толкова силно, че всички край масата го чуха ясно:

— Сър, къщата гори. Поне четирима от хората ни са сред пламъците, а от пожарната казаха, че ще могат да дойдат след не по-малко от час.

— Господи, Пол…! Какво причини пожара?

— Запалителни гранати, сър. — Пол беше стар войник. — Мога да разпозная и насън миризмата на горящ бял фосфор. Хвърлиха две, една след друга. Чух експлозиите и в следващата секунда сградата пламна като лагерен огън.

— Коя част от къщата удариха? — осведоми се Хектор.

— Крилото със спалните. Изглежда, една от гранатите е разбила прозорците на кабинета ви под господарската спалня, а другата е проникнала през прозореца на библиотеката под новото детско крило.

Хектор бързо осмисли тази информация. Нападателите изглеждаха запознати с плана на къщата. Бяха направили много конкретна атака. Хектор образно си представи какви биха могли да бъдат последиците, ако той и Катрин бяха останали да спят в Брандън хол тази нощ. Термитът в запалителните гранати гори при 2200 °C. Може да разтопи стомана почти моментално.

— Успял ли е някой да види нападателите? Имаш ли някаква представа кои са те?

— Две отрепки са проникнали в имението късно тази вечер, вероятно около залез. — Гласът на Пол буквално звънтеше от обхваналото го възмущение.

— Откъде си сигурен, че е така, Пол?

— Намерих колата им, нова „Воксхол Зафира“, бяха я скрили от другата страна на преградната ни стена, при Корнър Стоун Драйв. Бях тръгнал да се прибирам, когато видях нещо, което го нямаше там вчера — купчина зелени клони. Понеже ме предупредихте да си отваряме очите на четири, отидох да погледна и намерих под клоните колата. Оттам тръгнах по следите на двамата бандити и видях къде са се прехвърлили през оградата. Отне ми почти половин час да се върна в къщата, защото трябваше да заобиколя и да мина по каменния мост, за да прекося реката. Вече се бе стъмнило и пресичах долната морава, когато чух експлозиите на гранатите и видях пламъците. Нямаше никакъв смисъл да продължавам да ги следя, защото вече бе прекалено тъмно. А и първата ми грижа беше да спася хората, които не можеха да излязат от къщата. Няма никакво съмнение, че онези бандити веднага са се върнали при колата. Само че тя нямаше как да запали, нали така? Погрижих се за това.