Уилбур Смит - Порочен кръг

— Какво направи? — поиска да разбере Хектор.

— Ами, носех със себе си комбинирания си нож. Така че първата ми работа, след като открих колата, бе да извадя свещите и да ги хвърля в реката. Сега единственият начин тези хора да отидат някъде е да го сторят пеша.

— Какво правиш в момента, Пол?

— Опитвам се да спася някого от нещастниците, пленени от пожара. Но… май няма голяма надежда. Пламъците бушуват с такава сила, че не мога дори да се приближа. На всичко отгоре целият покрив започва да поддава.

— Постъпил си правилно, Пол. Идвам, за да ти помогна. По това време едва ли ще има голямо движение по пътищата и сигурно ще съм при теб след по-малко от два часа. — Той прекъсна връзката и погледна Пади.

— Отново е Звяра — изтъкна Пади. — Няма никакво съмнение. Прочели са вестниците, знаят за Катрин и си мислят, че е в „Брандън Хол“. Тя е тяхната цел. — Помълча и добави: — И ти, Хектор.

— Преоблечете се и да тръгваме — каза Хектор.

Зарязаха мидите и оставиха виното недокоснато. Изтичаха нагоре по стълбището до спалните си. Няколко минути по-късно тримата отново се събраха на стълбището, преоблечени в дрехи за работа на открито. Хектор носеше шилела — ирландска бойна тояга, изработена от дървото на трънка. Хвърли я на задната седалка, когато слязоха при роувъра в подземния гараж.

Магистралата беше почти празна и след бързо шофиране пристигнаха в Уинчестър за час и двайсет минути. След като преминаха през града, Хектор се обади отново на Пол Стоу.

— Кажи какво става. Пол?

— Пожарната пристигна преди около половин час. Овладяха пожара, само че вече почти не остана какво да гори. Намериха две тела, но не можем да ги разпознаем, толкова лошо са изгорели.

— Бедните! Остави пожарникарите да си довършат работата. Трябва да се опитаме да заловим мръсниците, които са хвърлили гранатите. Ако се опитват да се измъкнат, трябва да са още на пътя. Ние пристигаме откъм Уинчестър. Ще претърсим шосето до „Брандън Хол“. Но те може да не са тръгнали насам. Може да са избрали да отидат на юг, през Саутхемптън. Вземи един от лендроувърите и огледай онази част от пътя. Вземи със себе си двама от твоите помощници и на всяка цена се въоръжете с ловджийски пушки. Не забравяй, че копелетата няма да се спрат пред нищо. — Хектор прекъсна връзката и каза през рамо на Настя, която седеше на задната седалка: — В багажното отделение зад теб има прожектор. Извади го и го включи в контакта за запалка до пепелника между седалките. Отвори шибидаха над главата ти. Ако стъпиш на седалката, дори нисичка като теб ще може да си подаде главата и раменете през отвора. Искам да осветяваме и двете страни на пътя. Оттук до отбивката за „Брандън Хол“ е доста открито, но те могат да се скрият между дърветата, когато ни видят да се задаваме към тях.

Пътят оставаше все така безлюден, докато се носеха на скорост по него. Хората в провинцията си лягат рано, така че следващите осем километра не срещнаха нито една кола. Тогава направиха остър завой, за да минат през горист участък, и започнаха да се спускат. От двете им страни се простираха ниви. На само двеста метра, хванати в лъча на мощния прожектор, който Настя местеше наляво-надясно, двама мускулести мъже вървяха по бялата осова линия право срещу тях.

Горичката бе крила фаровете им до момента, в който рейнджроувърът буквално бе изскочил срещу мъжете и ги бе изненадал. В продължение на няколко критично важни секунди те останаха замръзнали, докато колата ги връхлиташе.

Лицата им не се виждаха, понеже носеха якета с качулки. Мъжете бързо се съвзеха от изненадата, обърнаха се и побягнаха. Бяха имали глупостта да се оставят да бъдат открити в местност, където нямаше къде да се скрият, а на всичко отгоре бяха побягнали, потвърждавайки вината си, но поне проявиха съобразителността да се разделят. Направиха го, сякаш се бяха разбрали предварително. Единият от тях напусна шосето, прехвърли се през оградата и хукна нагоре по склона през наскоро засятата с ръж нива, насочвайки се към тъмно петно дървета, осветено слабо от звездите в близост до билото.

Другият се отправи в противоположната посока — през оградата и по откритата нива, надолу към нещо, което приличаше на малък ручей, минаващ успоредно на пътя в основата на хълма.

Когато Хектор достигна мястото, където те бяха изоставили шосето, той наби рязко спирачки и отвори вратата. Посегна назад, за да вземе зловещо изглеждащата шилела, и извика:

— Пади, ти и Настя се погрижете за онзи откъм вашата страна. Аз тръгвам след другия.