Уилбур Смит - Порочен кръг

— Моята къща — подчерта Хектор.

— Извинявай, шефе. Ако знаех, щях да му кажа да си завре петте бона дълбоко отзад — побърза да поясни Пъпчивия. — Знаех, че ни наема за работа, която той е приел да свърши. Така правят лайнарите маалик. Някой им възлага работа за десет бона, а те ни я предлагат за пет. Пълни лайнари, казвам ти.

— И ти прие работата?

— Вече съжалявам — измърмори разочаровано Пъпчивия. — Не знаех за теб и дъщеря ти. Но пет бона са си пари. Нямаш грижи за доста време. Този маалик ми каза, че къщата била на някакъв старец, който бил съвсем безвреден.

— И виж докъде те докара това… — Хектор дръпна два пъти кабела с всички сили. Пъпчивия изпищя, гласът му се пречупи и той започна да хленчи несвързано.

— Моля те, спри! Нали ти казвам всичко… Не го прави пак, моля те. — По бузите му се стичаха сълзи, провирайки се бавно между пъпките. Нямаше свободна ръка, за да ги избърше и те капеха по ризата му.

— Не, не си ми казал още всичко, Пъпко. Разкажи ми сега за татуировката на Маалик. Опиши ми я.

— На големина е колкото… колкото монета от десет пенса. Прилича на червей, който изпълзява от купчина лайна… всичко е навито едно в друго. Мисля, че е някакво музиписмо. Но не всички могат да я носят — тя е само за шефовете на отделните братства.

— В какъв цвят е?

— Различен за различните братства.

— А на твоя човек? Онзи, дето ти даде петте бона? Какъв беше неговият цвят?

— Нали е американец?

— По какво разбра?

— Първо, говореше с акцент на янки. На второ място, татуировката му беше червена. Бонзо и аз проверихме, преди да приемем поръчката. Червено означава калифорнийското братство.

— И какво го е довело на тази страна на Атлантика?

— Де да знам! Но трябва да беше един от техните „капо ди капо“, нещо като Роберт де Ниро, нали се сещаш?

— Не му ли знаеш името? — настоя Хектор, но Пъпчивия енергично поклати глава.

— Не! Това е всичко, което знам.

— И къде са петте хиляди лири, които ти дадоха за работата?

— Не са тук, не ги взех.

— Попитах те къде са, а не къде не са.

— Дадох ги на приятелката ми да ги пази.

— Имаш приятелка? Господи, не мога да се възхитя на вкуса й спрямо мъжете. Както и да е, извадила е голям късмет. Има пет бона и няма да й се наложи повече да вижда отвратителното ти лице. Защо ли? Защото, ако не те убием, има едни момчета в синьо, които ще те заключат за двайсет, трийсет или повече години, нали се сещаш? Подпалвачество и няколко убийства, нали така? Вие, господа, сте в неизгодната позиция между чука и наковалнята. — Те го гледаха с абсолютна безнадеждност. Хектор се обърна към Настя: — Няма какво повече да научим. Какво според теб трябва да направим с тях, Настя? Макар че май се досещам какво ще предложиш…

— Аз казвам да ги убием. Нека се оправя с Пъпчивия. Той ми каза някои много гадни неща. И продължавам да съм му много, ама много ядосана.

— Ще бъде забавно да погледаме — подхвърли Хектор и се обърна към Пади: — Твоето мнение?

— Нямаме време за губене с тази лайнари. Нека направим както предлага Настя и да приключваме.

Хектор се престори, че обмисля ситуацията. Двамата пленници го наблюдаваха тревожно. Накрая той въздъхна.

— Предложението определено е крайно примамливо. Но ще ни създаде много работа с почистването. Не е лесно да се отървеш надеждно от човешки труп. Мисля да проявим милосърдие и да им дадем време да си помислят и да се разкаят за греховете си, имам предвид двайсет— трийсет години на разноски на Нейно величество. Това им стига.

Той извади телефона си и набра 999. След четиридесет минути в имението пристигнаха две полицейски панди от управлението в Уинчестър.

Полицаите бяха крайно вежливи и почтителни с Хектор. Бяха наясно с общественото му положение и знаеха за убийството на Хейзъл. Опитаха се да облекчат цялата процедура по арестуването, за да не създават излишни проблеми на опечаления. Но нощта въпреки това се оказа мъчително дълга. Първоначално Хектор настоя да останат в „Брандън Хол“, докато не бъде установено какво се е случило с всичките му служители там. Беше след полунощ, когато пожарникарите откриха в пепелта четвъртия и последен труп.

Беше на иконома, който се бе оказал заклещен от пламъците в собствения си килер. Беше се задушил от дима, но бе успял да покрие главата си с огнеустойчивото одеяло от комплекта за екстрени ситуации. Лицето му бе практически запазено, със само повърхностни изгаряния, но от шията надолу бе буквално овъглен.