Уилбур Смит - Порочен кръг

— „Брандън Хол“ вероятно ще бъде продаден на нов собственик. Ще направя всичко по силите ми да бъдете наети от него, който и да е той. Но каквото и да се случи с вас, всички ще получите двегодишно възнаграждение като компенсация за прекратяването на трудовите ви договори. — После им благодари за лоялността и усърдната работа, и ги покани да присъстват на траурната церемония преди кремирането на Хейзъл. Накрая ги предупреди: — Тук ще нахлуят рояци от репортери, които ще поискат от вас да разкриете подробности за личния ни живот и смъртта на моята съпруга. Моля ви, не разговаряйте с тях. Ако ви предложат пари, уведомете ме и аз ще ви платя двойно, за да мълчите. Благодаря ви.

Когато започнаха да излизат от стаята, Хектор помоли двете гледачки на деца, наети от Хейзъл, да останат.

— Прекратяването на трудовите задължения не се отнася до вас. Жена ми роди момиченце, малко преди да почине. Ще ми трябвате, за да се грижите за нея.

Жените веднага се оживиха.

— Момиченце! Прекрасно. Как се казва, сър?

— Казва се Катрин. Но… искам да запомните — не говорете за това с никакви непознати. Сега трябва да погледна яслата, за да се уверя, че всичко е готово за малката, когато пристигне тук от родилното.

Крилото, където беше яслата, се намираше от другата страна на коридора, точно срещу главната спалня. Тя изцяло беше творение на Хейзъл. Хектор не се бе намесвал, докато тя бе планирала и престроявала. Състоеше се от пет стаи, включително две за детегледачките. Цветовата гама бе бебешко розово. Когато влезе в бебешката спалня, първата асоциация на Хектор бе с тронна зала. В центъра на помещението имаше голяма кошарка в бяло и златно, с окачен над нея розов балдахин. Стените бяха покрити с полици, по които бе подредена цяла армия от плюшени детски играчки — истинска менажерия от зайчета, жирафи, зебри, лъвове и тигри. Подредбата можеше да засенчи магазина за детски играчки „Хамлис“ по Коледа.

Двете детегледачки бяха млади и се държаха с него почтително. Докато го развеждаха, Хектор разглеждаше мълчаливо. Накрая им съобщи оценката си:

— Е… като че ли тук разполагате с всичко необходимо. — А наум добави за себе си: „Освен една по-зряла и опитна ръка върху кормилото“.

Благодари им и се върна в кабинета си.

Когато се отпусна във въртящия се стол, видя на екрана на монитора, че вече е получил отговор на имейла си до Джон Нелсън, вуйчото на Хейзъл в Южна Африка. Отвори го. Нямаше обръщение, а текстът беше жесток и горчив.

Ти си пряко отговорен за смъртта на трима души в моя живот, които аз обичах истински: сестра ми Грейс, Кайла Банок — дъщерята на Хейзъл, а сега и самата Хейзъл.

Зловонието на смъртта те следва, Хектор Крос. Отблъскващ си като голяма черна хиена. Проклинам те да пукнеш и ще се изплюя на гроба ти, когато един ден те положат в него.

Хектор се облегна на стола си. „Бедни Джон, сигурно наистина те боли. Разбирам те. Аз чувствам същото“, помисли си сломено. Той изтри съобщението си от кутията „Входящи“. Но му трябваше известно време, за да дойде на себе си.

„Прави нещо! Не размишлявай. Движи се“, заповяда си.

Завъртя се отново на стола си и посегна към телефона. Беше запомнил номера, който сержант Еванс му бе дал. Набра го и полицаят отговори почти веднага.

— Радвам се, че ми се обаждате, господин Крос. Много съжалявам за съпругата ви, сър. Двамата нападатели бяха намерени мъртви от колегите ми, които отидоха на местопрестъплението. Засега приемаме, че са загинали при сблъсъка с вашата кола. Случаят е поет от инспектор Харлоу в управлението на Уинчестър. Знам, че с нетърпение очаква да получи показанията ви. Моля ви, обадете му се на 101, за да уговорите с него час и място.

Хектор позвъни на 101 и оттам го прехвърлиха на центъра за неспешни повиквания. Там последва нова последователност от прехвърляния нагоре по командната верига, за да стигне накрая до инспектор Харлоу. Уговориха се да се срещнат в полицейското управление по-късно вечерта. Хектор остави слушалката и погледна ръчния си часовник.

Изтича долу до подземния гараж и нареди на шофьора:

— Изкарай, ако обичаш, колкото може по-бързо бентлито пред парадния вход. Отивам в града.

— Не искате ли да ви откарам, сър? — тъжно попита шофьорът. Той явно се чувстваше неизползван в пълна степен.

— Не днес, Робърт. Между другото, можеш да откараш рейнджроувъра в града, за да ремонтират предницата.

Сграбчи палтото си от закачалката на път към вратата. Облече го, докато тичаше надолу по стълбите, вземайки стъпалата през две. Дишаше тежко, когато стигна до входното фоайе.