Уилбур Смит - Порочен кръг

Запъхтя се като старец; трябва да се стегнеш, ако искаш да преживееш тази мръсотия, каза си той. Икономът бе чул трополенето му и вече държеше вратата услужливо отворена за него.

— Ще се върнете ли за вечеря, сър? — вежливо се осведоми той.

— Извини ме пред готвача. Ще хапна навън — отвърна Хектор.

Огромната къща и празните стаи вече започваха да го потискат. Щеше да намери някое заведение, където да вечеря. Може би щеше да се срещне с местния лесничей или с някого от речните инспектори, с когото да поговори за лов и риболов и поне за кратко да се отърси от черните облаци на скръбта. Шофьорът вече бе докарал бентлито и то го чакаше.

Първо отиде в болницата, където прекара половин час в регистратурата. За половин час мина през пълната процедура по издаване на смъртен акт на Хейзъл и свидетелство за раждане на Катрин срещу представяне на личния му паспорт. От онова, което Хейзъл бе написала в последното си писмо до него, ставаше ясно, че се нуждае от тези документи, за да разчита на пълното внимание на управителния съвет на „Семеен тръст Хенри Банок“.

От регистратурата се отправи в родилното отделение, където сестрите вече го познаваха и бяха в течение на всички подробности на личната му трагедия. Дори му бяха измислил прякор, с който го наричаха помежду си — Печалния татко.

— Още не е време за посещения — строго му каза една от тях, но после тонът й омекна: — Но за вас ще направим изключение, господин Крос.

Поведе го през врата с надпис „Входът забранен“. После му сложи маска от тензух, която покри устата и носа му, и го въведе на територията на родилното. Бяха заети само три от легълцата. Тя вдигна от средното опаковано пакетче и го сложи в ръцете му.

— Десет минути и нито секунда повече! След това ще се върна и ще ви изведа! — предупреди го сестрата.

Разговорът му с Катрин бе монолог. Опита да говори по бебешки, както си го представяше, на което тя отговори с балончета, преди да заспи. Разлюля я в ръцете си и се загледа в личицето й, докато тя спеше. Когато сестрата се върна, той неохотно й я подаде обратно.

В шест без десет излезе на паркинга и изчака сестра Бони Хепуърт да пристигне в старичък „Мини Купър“ с избледняла от участие в ралита боя и едва различимите ивици на „Формула 1 “. Жената паркира и той й отвори вратата. Това я изненада и тя сепнато се взря в лицето му, преди да го познае

— Мога ли да поговоря с вас за няколко минути, сестра? — попита той.

— С удоволствие, господин Крос.

— Имате ли собствени деца? — изненада я въпросът му.

— Бих искала… но нямам.

— В такъв случай има надежда. Искам да ви предложа работа.

— Вече си имам работа — машинално отговори тя, после даде заден ход: — Каква работа?

— Главна детегледачка за моята дъщеря Катрин. Знам, че сте много опитна и добра с бебетата. И ми се струва, че моята Катрин вече ви харесва. Ще имате две по-млади сестри като помощнички.

— Но… но аз вече имам работа — повтори тя и безпомощно плесна с ръце.

— Колко ви плащат тук? — настоя той.

— Четиридесет хиляди годишно.

— Моето предложение е сто и двайсет хиляди — подчерта той и тя мъчително преглътна.

— Не знам… — прошепна жената. — А пенсията ми…?

— Колко е тя?

— Около сто хиляди, блокирани за двайсет и три години.

— Удвоявам ги и ги разблокирам. Без редукция заради възраст. Ще останете при нас, докато искате. Помислете си добре, Бони. Можете да ми съобщите решението си утре, когато дойда да видя пак Катрин.

Той се извърна и се отправи към сребристото бентли, паркирано в края на редицата коли. Бони погледна изящната машина и в този миг пред очите й се разкри един съвършено нов свят.

— Господин Крос — извика настойчиво тя след него. — Вече помислих.

Той се обърна и я погледна.

— И…?

— Приемам — осведоми го тя.

— Тогава ми дайте мобилния си номер.

— Сега ще ви го запиша.

— Просто ми го кажете. Ще го запомня. — Тя му съобщи и той каза: — Ще ви се обадя. Ще уточним всички останали подробности. А вие междувременно най-добре подайте веднага молбата си за напускане. — Хектор стисна силно ръката й и я приветства: — Добре дошли на борда, сестра Бони.

Качи се на бентлито и потегли към полицейското управление.

Инспектор Харлоу беше към четиридесетгодишен, възпълен и оплешивяващ. Очите зад очилата с метални рамки бяха измито кафяви, мъдри и издаваха преситеност от живота. Той стана и заобиколи бюрото си, за да стисне ръката на Хектор.