Уилбур Смит - Порочен кръг

— И най-лошото от всичко е, че това вонящо лайно е убило скъпата ми приятелка Хейзъл — мрачно го изгледа Настя. — И се е опитал да убие малката ни Кати. А това никак, ама никак не ми харесва.

— Но трябва да му отдадем дължимото за едно нещо — изтъкна Хектор. — Човекът обича животните. Особено му харесват свине и крокодили, нали така, Карл? Обожаваш да ги храниш, нали, Карл?

Карл го изгледа тъпо, но постепенно агонията в очите му отстъпи на ужаса от досещането какво намеква Хектор.

— Не! — прошепна, клатейки невярващо глава. — Моля те, не говори по този начин. Ще ти дам всичко, което имам. Пари? Искаш ли пари? Мога да ти дам шейсет милиона долара.

— На този свят няма достатъчно пари, Карл — каза му Хектор със съжаление и се обърна към Пол Стоу и момчетата, които довършваха завързването на грамадното тяло на Джони за стола. — Ще ви трябват всички хора, за да смъкнете този слон до летището. Той обаче ще спи още поне три часа, така че няма да ви създава много неприятности. Пади, Настя и аз ще отнесем Карл Банок до едно място. Вероятно ще стигнем до кондора преди вас, но ако не стане така, натоварете го на борда и кажете на пилотите да ни чакат. Няма да се забавим. — Той плесна Пол по рамото. — Действайте, момчета!

Изчака да направят маневрата по измъкването на импровизираната носилка през преддверието и да я изнесат нагоре по стълбите в тунела. След това се върна при лежащия Карл.

— Как се казваха питомците ти, Карл? Бъди така добър да ми припомниш…

— Не, не можеш да постъпиш така с мен! Изслушай ме… Мога да обясня. Ти не разбираш. Трябваше да го направя. Саша и Бриони ме тикнаха в затвора. Баща ми ме изостави, а също и майка ми… — бърбореше несвързано Карл и бълваше поток от объркани думи. Едновременно с това плачеше и протягаше умолително ръце към Хектор: — Милост! Моля те, имай милост! Пострадах достатъчно. Виж краката ми. Никога повече няма да мога да ходя…

— Анибал… сетих се! — щракна с пръсти Хектор, преструвайки се, че си е спомнил. — Анибал и Алин. Ами да слезем долу в градината и да ни представиш на Анибал и Алин.

Изведнъж в ухото му се разнесе гласът на Джо Стенли. Звучеше пронизително от възмущение.

— Хектор, чувам всяка твоя дума! Не можеш да направиш каквото си намислил. Няма значение колко е виновен, не можеш да го убиеш просто ей така. Така ще паднеш на неговото ниво. Ще извършиш престъпление срещу божиите и човешките закони. Отмъщението е мое, казва Господ [21] Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“ — Послание на свети апостол Павел до римляни, 12:19 — Б. пр. . Онова, което си намислил, е диво и варварско.

Хектор отговори в микрофона с ясен и отчетлив глас:

— Съжалявам, Джо, скъпа. Тук сме малко заети. Сега не мога да говоря. Край.

Той изключи бъркина си и направи знак на Пади да направи същото. Когато престанаха да са в ефир, подкани:

— Няма какво да се церемоним, искам да свърша работата.

Сграбчи Карл за китката и изви ръката му назад между плещите. Пади направи същото с другата ръка. Настя клекна и завърза със „свинска опашка“ китките на Карл зад гърба му.

После двамата мъже вдигнаха Карл на колене и така го извлачиха по стълбите в тунела. Настя ги следваше и носеше оръжията им.

Пренесоха Карл през лабиринта все така с крака, влачещи се зад него. Той продължаваше да се кълне в разкаянието си и да умолява за прошка и милост, а от време на време надаваше по някой писък, когато носът на обувката му се заклещеше в нещо и кракът му се извиеше.

Така стигнаха до задната крепостна врата и излязоха през нея… Озовали се пак на слънце, спряха да си поемат дъх и да се огледат. Хектор погледна нагоре към стените на замъка. Тунелът, извел ги от подземието, минаваше под основите им и сега те се намираха в градината.

— Двамата с Джони сте свършили тук страхотна работа — поздрави го Хектор. — Превърнали сте мястото в райска градина. Колко жалко, че няма да можеш да му радваш повече.

Летището се простираше под тях и се виждаха Пол и хората му да носят Джони надолу по извиващия се път.

Тримата продължиха по склона на хълма, докато стигнаха издадената навън черна вулканична скала, зад която започваше водната градина.

Фонтаните образуваха преплетени мотиви от пръски на фона на чисто синьото африканско небе. Водопадите падаха в каскада по черната скална повърхност, изливаха се в басейни и подземни фунии, през които се връщаха в езерото, чиято необятна сребриста повърхност блестеше далече под мястото, където се намираха.