Уилбур Смит - Порочен кръг

Хектор се наведе напред и докосна вратата. Веднага разбра, че е метална, а не дървена. Почука леко повърхността й с връхчетата на пръстите си и се вслуша преценяващо в резонанса.

Изобщо не приличаше на лъскавите врати от високолегирана стомана — материала, от който се изработват вратите за банковите хранилища. Точно обратното, беше нискокачествена мека стомана. Заварките бяха грубо изпълнени, особено около пантите, и вероятно бяха работа на местни заварчици, докарани тук сигурно от Кигома, на другия край на езерото.

— Глупава постъпка, Джони Конго — тихо промърмори Хектор. — Не си ли достатъчно стар, за да знаеш, че евтиното може да излезе много скъпо? Тази мърлява занаятчийска работа сега ще ти струва живота.

— Не разбрах, Хектор. Повтори, ако обичаш — помоли Джо.

— Казах си, че щастието отново ме споходи — усмихна се Хектор. След това направи знак на Пол да се приближи.

Двама от хората му носеха десет килограма кумулативни заряди за точно тази ситуация. На Хектор му трябваха по-малко от десетина минути да подреди зарядите край пантите на зелената врата.

Заповяда на хората си да се изтеглят зад завоя на тунела и ги последва, развивайки електрическия кабел, докато се отдалечаваше. Момчетата вече бяха заели позиция като за стрелба, но с гръб към експлозива и с ръце върху ушите.

Хектор свърза кабелните обувки към дванайсетволтов акумулатор. Това беше мощността, нужна му за възпламеняване на детонаторите.

— Ще има огнена вълна — предупреди той и без бавене завъртя ключа.

Коничната форма на зарядите насочи експлозията в метала на вратата. Ударната вълна — нищо особено — премина над тях.

Всички незабавно скочиха на крака и атакуваха входа на бункера. През гъстия облак прах видяха, че вратата е повдигната от пантите си и запратена в отсрещната стена на тунела.

Хектор погледна надолу по стълбите във вътрешността на блиндирания бункер. В тавана на първата секция все още светеха електрически лампи

Хектор носеше една от зашеметяващите „Флашбенг“ гранати в дясната си ръка, а картечния пистолет — в лявата. Издърпа със зъби халката на запалката и хвърли гранатата надолу в бункера.

Зашеметяващата граната е създадена с цел временно да заслепи и оглуши жертвите си, както и да ги обърка и дезориентира.

Хектор отскочи обратно от отвора и клекна извърнат, като затвори плътно очи и защити ушите си с ръце.

Дори при това положение видя през стиснатите си клепачи блясването с интензивност 2,4 милиона свещи, а ушите му звъннаха. Но без да чака повече, скочи на крака. Установи, че координацията му не е нарушена, и се хвърли надолу по стъпалата, водещи във вътрешността на бункера, с пръст върху спусъка на картечния си пистолет. Чу Пол да го следва отблизо.

В основата на стълбището имаше голямо и почти немебелирано преддверие. В него имаше трима души, всички те охранители казундийци в пародия на униформи. Бяха изпуснали оръжията си и се търкаляха по пода. Погледът им бе нефокусиран. Единият от тях се опита да стане, но залитна и отново рухна на пода.

Хектор не видя смисъл да си хаби патроните. Предполагаше, че ще му трябва всеки, до последния, когато се изправеше очи в очи срещу Джони Конго.

— Погрижи се за тях, Пол — заповяда той, без дори да поглежда през рамо. Пред себе си виждаше кървавите пръски, оставени от Карл Банок. Те го водеха през отворената врата към стаята отвъд. Прекоси с три бързи крачки преддверието, притисна гръб към страничната колона и стрелна поглед зад нея.

Карл Банок лежеше свит на пода в бункера. Силна емоция опари сетивата на Хектор и за момент го накара да забрави всичко останало. Най-сетне човекът, убил Хейзъл, бе изцяло в ръцете му. Зрението му се бе свило в тесен светъл тунел, в края на който се виждаше омразната физиономия на Карл Банок.

Лицето на Карл бе изкривено от неподправен ужас. Очите му бяха широко разтворени, погледът му бе впит в Хектор. Устата му бе глупаво зяпнала в опит да каже нещо, но от нея не излизаше никакъв звук, а само стичащата се по устната му слюнка.

Хектор мина през вратата и бавно се отправи към него. Счупените крака на Карл бяха извити под тялото му. Имаха груба превръзка, вече просмукана с кръв. Карл вдигна двете си ръце в умолителен жест. Хектор се опита да му каже нещо, но се задуши от горчивия вкус на омразата в устата си.

И тогава чу слаб звук зад себе си и разумът му с пълна сила измести емоцията. Внезапно осъзна, че е направил фатална грешка и сам се е поставил в смъртна опасност. Наведе се и се извъртя, вдигнал пистолета в посока източника на звука.