Уилбур Смит - Порочен кръг

Хектор надникна през процепа в предната броня на машината и видя роувъра на Джони да изчезва зад портите на замъка пред тях. Изруга разочаровано, като видя, че те се затвориха след колата без забавяне.

Следващият завой скри гледката към портите на замъка от очите му, но ги остави незащитени за стрелбата от намиращите се високо над тях бойници.

В канонадата от летящи куршуми Хектор заговори в гласово активирания си бъркин.

— Джо! — повиши глас, за да може да го чуе тя. — Джо Стенли, чуваш ли ме?

— Тъй вярно! — незабавно се отзова тя. — Но… боже мой, каква е тази дандания около вас?

— „Полъх на картеч [18] В ориг. Whiff of grape (англ.) — В началото на 16–и век артилеристите преминали от гюлета към малки железни топчета, зареждани направо с платнена торба или от по-голям съд, които се наричали „картеч“ и се изстрелвали от гладкоцевни оръдия. Сега това се прави с шрапнел. Терминът се приписва на Томас Карлайл (шотландски есеист и историк), който написал „Френската революция“ като очевидец. През 1795–а Наполеон обърнал оръдията си срещу разбунтувалата се тълпа и избил 200–300 революционери, ранявайки още толкова, преди останалите да се обърнат в бягство. По думите на Карлайл той казал: „Националният Конвент беше спасен от полъх на картеч“. — Б. пр. “, както се изразил навремето Бонапарт. По-важно е дали ти и Ема имате представа за местонахождението на Джони и Карл? Защото ни се изплъзнаха — уведоми я Хектор. — И сега ще се окопаят в замъка.

— Тъй вярно — потвърди Джо. — Ема ги е засякла с камерите си в замъка. Твоите две мишени току-що влязоха във вътрешния двор с бяла кола. Джони извади Карл през задната врата и го носи нагоре по стълбището в основната сграда. Карл изглежда ранен. Ема го чува да стене и вижда, че кърви.

— Ранен е и още как — мрачно потвърди Хектор. — Едва не му откъснах краката.

— Боже мой! — ужасено прошепна тя.

— Нали не мислиш, че сме дошли чак тук, за да шляпаме карти с тях? — сряза я той. Позволяваше си го за първи път, но гнусливостта й в разгара на битка, в която собствените му хора бяха ранявани и убивани, му идваше малко в повече и го ядоса. — Това вече не е игра. На хората им се случват лоши неща. Стегни се, ако обичаш!

Докато говореха, той зави на последния завой и когато излязоха от него, видя замъка на по-малко от триста метра пред себе си. Тежките дървени врати бяха затворени.

Пътят в тази част минаваше почти успоредно на замъка и толкова близко до основата на стените му, че хората горе на пътеката зад бойниците не можеха да ги видят. Канонадата срещу тях внезапно секна.

В относителната тишина Хектор отново каза в бъркина:

— Джо, чуваш ли ме?

— Тъй вярно, сър. Все още ви чувам. — Тонът й бе студен като утринна слана. Не бе приела добре срязването му.

Бог да ни е на помощ с тези цупения и фасони, когато се опитваме да свършим нещо, помисли си той, но го запази за себе си. Въпреки това и неговият тон бе също толкова хладен, когато проговори в микрофона:

— Има ли Ема представа за числеността на гарнизона в замъка?

— Тъй вярно, сър! — отсече по военному Джо. — Ема потвърждава присъствието на двайсет и трима вражески елементи на територията на замъка, без да се броят Джони и Карл. Петнайсет от тях са отвън на стената. Петима охраняват главния портал. Последните трима са с Джони и му помагат да пренесе простреляния от вас враг.

— Разбрано — не обърна внимание на студенината й той. Тонът му бе неутрален, но не и мислите му.

„Не трябваше да я вземам тук. Не мислех с главата си, поне не с която трябваше.“

Наближи портала на замъка, без да намалява скоростта, напротив, дори настъпи докрай педала на газта и двигателят изръмжа.

Вече беше толкова наблизо, че видя три процепа за стрелба в самия портал и други два в каменните колони от двете страни. От всички стърчаха черните цеви на автомати, насочени от защитниците на замъка. Подновената канонада отгоре по носа на машината му подсказа, че са излезли от сянката на стените. Хектор погледна през тесния процеп в предната броня право към святкащите дула на противника.

Оставаха му още само няколко секунди в тежката машина, преди да я забие челно във високите почти пет метра врати от грубо издялани трупи. Те бяха дело на живелия преди триста години омански султан и през вековете бяха изсъхнали и излъскани от пясъка. Железните им панти бяха от ковано на ръка желязо и бяха почти изгнили от ръжда.

Древните врати бяха неспособни да окажат съпротива на атаката на масивната машина със стоманен корпус. Те просто експлодираха в гейзер от дъски и трески и останките им се стовариха върху каменните плочи на вътрешния двор. Тримата стрелци, стоящи зад тях, бяха смазани на кървава пихтия от тежестта им.